— Петя, ти видя ли просяци там, при тях?
Мълчах, нямах какво да отговоря, но за щастие дядо реши да усили ефекта:
— Бандити, престъпници?
— Видях. Бях в концлагер.
— Ако се вярва на описанието ти, това не е най-ужасното място, Петя! Милиони хора при нас живеят при много по-лоши условия. Виждал ли си бежанските лагери при Ростов? Или младежките трудови селища в Сибир? — Дядо повиши тон, изстисквайки от гърлото на влечугоида всичко възможно. — Видял си тъмната страна на чуждата планета и твоята ти се е сторила идеална? Опомни се, Петя! Земята изобщо не е този курорт, за който си свикнал да я смяташ!
Спомних си безкрайната студена тундра. Веригата от стражеви кули, в които живееха гъвкавите другари. Историкът Агард Тараи, знаещ прекалено много истини, но дори при това положение — неспособен да протестира. Кой знае защо си спомних и банята. Сякаш заради контраста — нагорещеният вятър и тълпата от хора, страхуващи се да се докоснат. А още и за хлапетата от интерната „Бяло море“ — чудесните бунтари, които грижливо и с любов щяха да превърнат в чудесни послушни роботи.
— Земята е рай — казах. — Повярвай ми, дядо.
Той чак се сепна от тона ми. Заклати триъгълната си глава и промълви:
— Сблъскването на утопията с реалността винаги води до деформации. Утопията се изкривява, но…
— Не, дядо. Не утопията се е деформирала, а реалността…
— Какво те възмути най-много в техния свят, Петя? — попита дядо, след като помълча малко.
Това беше като поздрав от детството. Умението да се отсява главното, на което толкова дълго ме беше учил той: „Не се паникьосвай, обясни какво те боли! Не хвърляй учебника, кажи какво не разбираш! Не реви, спомни си как ти разбиха носа!“
— Наставниците. Тяхната самоувереност. Техният… стремеж да творят добро.
Дядо изкряка много естествено:
— Какво те прихваща, Петя! Та нали това е прекрасно — хората да вярват в правотата си, та те възпитават деца! Добри учители — ето кое не достига на обществото ни.
Изведнъж си спомних за Таг. Свих рамене и отговорих:
— Децата не се нуждаят от добри учители. Нуждаят се от добри родители.
Внезапно дядо се изкикоти:
— Петя, винаги са ме изумявали пропуските в знанията ти и умението ти да ги запълваш. Ето че сега спориш с авторитетите…
— С авторитетите винаги се спори. Такова им е положението.
— Ако знаех това по-рано… — започна дядо. — Добре. Какво искаш, Петя?
— Сянката, дядо. Длъжен съм да отида…
— Защо именно ти?
— Познавам геометрите. Значи ще успея да разбера по-бързо враговете им.
— И как си представяш това пътешествие? Чрез джампове? Разделяме трийсет и две хиляди светлинни години на дванайсет цяло и три десети… охо, само три хиляди скока! Ако се прави пауза от два часа между скоковете, ще се доберем дотам за около осем месеца. Реално ли е това, Петя?
Дядо определено се беше ядосал.
— Не — съгласих се аз. — Дори ако аларите монтират в совалката своите генератори и животоподдържащи системи. Не разполагаме с това време. А и никой няма да издържи толкова джампове. Още преди стотния път ще полудея.
— Тогава какво имаш предвид? Нямаме техническа възможност да се доберем до ядрото.
— Имаме. Корабчето на геометрите.
Дядо замълча.
— Те използват движение през пространството — поясних аз. — Както аларите и останалите раси. Само че при тях е реализиран принципът на постоянното ускорение. Колкото по-голямо е разстоянието, толкова по-висока е скоростта. На разстояние десетина парсека джампърът може би е по-бърз. Но ако разстоянието е десетки кило парсеци — няма нищо по-добро от техните кораби.
— Какви ги говориш, Пьотър? — Той изглеждаше объркан.
Въздъхнах:
— Пространството е като тъкан, дядо. Можем да пълзим по него, сковани от рамките на скоростта на светлината. Можем да го смачкаме и да скочим от точка в точка — това е джампът. Гънките винаги са еднакви, нищо не може да се направи, и шоковият ефект е неизбежен — енергията не се пренася заедно с материята. Всички останали раси използват опакото на пространството, както и да го наречем — непространство, хиперпреход или подпространство. Но…
— Благодаря за лекцията — каза дядо, — струва си да изнесеш една такава пред група ученици. Хипотезите са много, но ние не знаем какъв е принципът на джампа. Нито пък как работят двигателите на извънземните. Единственият достоверен факт е, че скоростта на движение в подпространството е ограничена. Колкото по-висока е, толкова по-големи са енергийните разходи, при това в геометрична прогресия. Значи…
— Дядо, говорех за кораба на геометрите — обясних аз. — Той е хубава машина, там има много информация. Принципът на тяхното придвижване е смес от джампа и от движението през подпространството. Първо влизат в опаката страна на пространството, а после започват да скачат. Отвътре. Разбираш ли? Няма нужда да се хаби енергия за движение през непространството. Няма джампър-шок.