Да, аз го виждах. И всички го виждахме — нещо, променена материя, изкривено пространство, това петънце земя, където чакаше порталът…
— Ние приемаме гости тук — усмихна се Крей. — Ето… като вас. В уютни къщички, в комфортни гнезда, в просторни аквариуми. В човешки облик и във всякакви други форми. Това е дребна работа. Не е важно дори това, че сме на Изначалната Земя. Само символът, само знакът на извора… Тук идват представители на нови раси. И получават портали. Сами! Ние сме само превозвачи.
Потръпнах при тези думи.
— Получават портали — и ги превозват до своя свят. Това е всичко. Ние им помагаме, но не раздаваме места в Сянката. Това не ни е подвластно.
— Защо тогава и ние да не получим портал? — възкликна Маша. — Крей, обяснете! Вие се държахте толкова добре с нас… благодаря ви… но сега над света ни е надвиснала заплаха! Смъртоносна заплаха! А на вас това ви се струва като шега! Защо?
— Нещата опират само до вас. Не бих искал да казвам това… — Крей изглеждаше смутен. — Но… ако не искате Сянката… ако молите за нея само от страх, а не от любов…
— Защо всички богове са толкова жестоки? — попита рязко дядо. — А, Крей? Защо всички те искат да ги обичаме искрено и чисто, да си бием челата в земята, да им принасяме в жертва децата си, да им благодарим за страданията? Не, не обичаме Сянката! Но ние не сме цялата Земя! И ние дори сме готови да приемем Сянката!
— Значи не сте готови. — Гласът на Крей потрепери. — Не мога да ви дам отговор. Не знам каква е причината. Може би в това, че вие така и не се събрахте заедно…
— Двеста хиляди планети! И на всяка от тях — хиляди портали! Как да намерим Данилов? — изригна Маша. — Какво искате? Гласуване и пълно единодушие? Всички ние като един ви умоляваме да ни приемете в Сянката… Саша може да е къде ли не! Да се вози в каруца с пътуващи актьори. Да чука наложници в харем! Да воюва на страната на някой цар, да се учи да управлява вашите звездолети! Откъде да знаем?
— Вие не трябва да знаете — отговори тихо Крей. — Не трябва. Точно в това е работата… Гледайте…
Той не помръдна, не каза нищо. Просто във вечерния въздух се разнесе светлина — и ние видяхме…
Скали. Черни като нощ — макар че там в момента беше ден…
Изображението плуваше, преминаваше през нас. Усещането за присъствие беше пълно — сякаш ни бяха пренесли през пространството и ни бяха овесили във въздуха над скалите, над някакви сгърчени фигури…
— Те дойдоха при нас почти преди месец… — каза Крей. — Дълго време се ориентираха в обстановката, още по-дълго се събираха заедно. И ето… сега те ще получат портал. Сигурен съм. Прекалено често съм виждал това…
Фигурите, проснати върху черните скали, не бяха съвсем човешки. Да, две ръце, два крака, глава, две очи… Големи фасетъчни очи.
— А това е самостоятелен клон на еволюцията — съобщи Крей с лек упрек. — Те не произлизат от Изначалната Земя… като вас…
Фигурите ту стържеха камъка с дългите си тънки пръсти, ту гледаха нагоре — към небето, към нас, невидимите наблюдатели.
Нечовешки поглед, насечени движения, и в същото време — пронизваща, нечовешка красота. Кожата на съществата беше синкавочерна, те се сливаха с мъртвия камък и всичките стържеха по него, почукваха, молеха…
— Тяхното поведение… е само форма — поясни рязко Крей. — Изражение на стремежите им. На тях им е нужна Сянката. Нуждаят се от портал.
Нещо се случи. Камъкът се пукна, къс от скалата се срути. Звук — пронизващ, изпълнен с нечовешка радост и ликуване. Ръце, протегнати към блещукащо пурпурно, мъничко като вишна кълбо. И тишина — почти свещена тишина. Фигурите се изправиха. Пет тънки, високи нечовешки същества тръгнаха по скалите — и в ръцете на едно от тях пламтеше огнено зърно, по-ярко от дневното слънце.
— Те получиха портал — изрече спокойно Крей. — Това е всичко. Сега ще започне пътят им в Сянката. С всичките му минуси… Но ако бяхте видели как живеят те… какво са направили с планетата си… щяхте да разберете, че това е благо за тях.
Изображението помръкна. Отново бяхме в градината… и не знаех какво чувстват останалите. Аз изпитвах само завист. Може би за това бях мечтал цял живот… да вървя, носейки в ръце зародиш на портал, врата към други светове. И нека в тези светове да са цялата болка, всички пороци, цялата глупост на Вселената — но ако поне един от хилядите светове отговори с добро… даде убежище на бездомно дете, къшей хляб на беден поет, справедливост на някой унизен…