— А вие казвате „как да получим портал“…
Да вървиш по Земята — с пламтящо огънче в ръце. Да пуснеш зърното в пръстта и да видиш как разцъфтява наоколо безплътният портал. Океан от възможности. Океан от свобода.
— Чакайте. Надявайте се. Ако порталът ви е нужен, ще го получите…
— Крей! — Гласът на Келос разкъса миража. Той се изправи. — Опомни се! Те не са готови! Те са само деца, те са още бебета, историята им е искрица светлина в мрака! Корабите на нашата раса са кръстосвали хиляди години Галактиката, за да засяват семената на живота. Те не могат да приемат всичко така изведнъж. Трябва да им се даде време, да им се помогне. Безкомпромисността на младостта, как не можеш да разбереш? Ти!
— Да, аз, безсмъртни Вожде!
Крей скочи и направи подигравателен поклон.
Всичко, което исках и можех да кажа, молби и проклятия — всичко изхвърча от главата ми. Пред нас се разиграваше финалът на древна драма.
— Да ни извинявате, Вожде! Лигата няма да тръгне по пътя на Кристалния алианс.
— Крей Заклад, когато те измъкнах от чумната барака, теб, сополивото хлапе, не мислех дали си прав, или не и струва ли си животът ти…
— А ето това вече наистина си ти, Вожде!
Къде изчезна цялата му учтивост и невъзмутимост! Двама души, чиято възраст се измерваше с векове, се ругаеха като пияни младоци!
— Благодаря! Когато ме разпъваха с дибата, Вожде, аз не те издадох. Когато горях въстаниците живи — бавно, Келос, както ти заповяда, за да не си и помислят да се върнат в родния свят — аз не се поколебах! Знаех — само ти си светлина в мрака, само ти имаш право да решаваш къде е доброто и къде — злото. Ние вървяхме по твоя път — и затънахме в блатото. Така че сега вървим в друга посока! Желая всичко най-добро на тези хора — но няма да ги ощастливя насила! Извинявай, Вожде! Ще наредиш ли да си подам оставката? Или да се застрелям?
— Късно е да се застрелваш!
Тишината ни удари по-болезнено от вик. Крей и Келос замълчаха по команда.
— Лигата взе решението си — каза тихо Крей.
— В теб не е останало нищо човешко — отговори Келос.
— Келос! Ти ли го казваш?
— Вашите планове са пълна глупост. Вие също сте част от Сянката… при това не най-добрата й част.
— Те имат възможност…
Не го изслушах. Станах, отблъснах ръката на дядо, който се опита да се вкопчи в коляното ми. Дръж се, старче. Дръж се, моля те.
Побягнах.
Порталът сияеше в тъмнината. Наблизо, съвсем наблизо…
— Пьотър!
Бягах, а клоните ме удряха през лицето. Порталът беше все по-близо.
— Пьотър! — Тласък в рамото. Келос ме догони. — Стой! Никога няма да се върнеш! Спомни си какво ти говорих! Пьотър, няма да тръгна след теб!
Той едва не налетя върху портала. Успях да се спра и да го ударя — или ми позволи, или и неговите бойни рефлекси не бяха всесилни. Келос падна на самата граница на измененото пространство, до линията, отвъд която го чакаше бъдещето — ослепително и нечовешко.
— Почакай — помолих го аз. — Това е моят път.
Крачка — и бяло сияние в очите.
Колко боли, когато те проумяват.
Съвзех се и чух врещенето на куалкуа. Вече станалите обичайни вопли.
Пьотър! Пьотър! Пьотър!
— Не викай…
Думите заседнаха в гърлото ми. Устата ми беше натъпкана със сняг. Бях проснат в подножието на хълм и даже си спомнях смътно как падах, преобръщайки се по преспите, и крещях от болка, когато се натъквах на скритите под снега камъни…
Рецепторите ти са подтиснати. Възстановяват се увредените ти тъкани.
Куалкуа не остана спокойно за дълго.
Пьотър! Пьотър!
— Млъкни…
Надигнах се — цялото ми тяло беше изтръпнало. Ако това беше след потискането на рецепторите на болката, то какво ми имаше?
Охо!
След като погледнах към склона, се изпълних с уважение към куалкуа. Да се сглоби клетото ми тяло след такова падане — това е работа за сърдечно-съдов експерт. Бях се търкалял надолу повече от двеста метра по наклон, който не би се осмелил да щурмува и най-безумният алпинист. Или поне при такива метеорологични условия.
Започваше виелица. Не, грешка — не започваше, тя живееше тук. Вятърът не беше силен, но не ме напускаше неуловимото усещане, че не престава по цели седмици. В очите ми се забиваха дребни снежинки. В небето унило висеше мътен червен слънчев диск.
— Ей, куалкуа, помниш ли „Свеж вятър“? — попитах аз. — Дали случайно не сме при геометрите?
Силата на тежестта и съставът на атмосферата са различни.
— Аха. Благодаря.
Може би съм пълен идиот. И за наказание сега ще получа кратък и безсъдържателен живот в снежна пустиня… за няколко часа, чак до вкочаняването.