— Тогава подскажи има ли тук живи същества?
Куалкуа не отговори веднага. Едва ли използваше само моите органи на осезание, по-скоро гледаше и със своите очи, получаваше информация по всички недостъпни за мен пътища.
Да. Обърни се наляво. Още. Стоп. В тази посока, около един километър.
Колкото и да гледах, не можех да видя нищо.
Но сега вече нямах друг изход. Когато първо действаш, а после мислиш, не очаквай нищо добро.
Тръгнах по снега. След като беше изпълнил молбата ми, куалкуа утихна. Но не преставаше да работи с тялото ми — чувствах как се връща чувствителността ми и същевременно усещането за студ ме напуска. Странно усещане — нещо вече преживяно, дежа вю… Не, това все пак не беше светът на геометрите. Разбира се. Но цялата Сянка, погледнато реално, беше само бягане в кръг. Безкрайно повтаряне на отдавна изиграна пиеса. Единственият изход е да престанеш да бъдеш човек. А какво да направя, ако не искам? Лесно им беше на философите, психолозите, писателите да размишляват за съдбата на човечеството. Ще загине, ще се развие, ще продължи нататък, ще премине в следващ етап… Не искам! Аз не искам! Но няма изход, и значи ще си бия главата в скалите на Изначалната Земя, ще стържа за някое зрънце-портал, ще се унижавам и ще моля — макар такова спасение да ми е омразно…
Отпред край снега се мярнаха тъмни сенки. Спрях се и разтрих изтръпналите си ръце. Като че ли се виждаха кули. И бараки. Дежа вю. Здравейте, гъвкави приятели…
— О…
Потрепнах от звука, разнесъл се съвсем наблизо, и приклекнах. Стон?
Не.
Това приличаше по-скоро на песен. Сякаш някой, лишен от слух и глас, мърмореше вкаменени от студа думи.
Разгледах певеца. Превита, покрита със сняг фигура с огромен, затрудняващ движението кожух. Не изглеждаше човекът да е премръзнал. Седеше на някакъв дръвник, с лице към бараките и кулите, и мърмореше, мърмореше без никаква интонация, преминавайки от песни към неразбираеми оплаквания…
— Студено е… по дяволите… студено е.
Хората, които си говорят сами, винаги са ми внушавали странна симпатия, примесена със съжаление. От добър живот няма да тръгнеш да търсиш събеседник в себе си — това е страшен събеседник, безпощаден.
Звънко хрущене — сякаш разгръщат замръзнал на студа найлон. Сумтене — човекът беше отхапал замръзнала храна. Сумтене.
Бавно се приближавах към него откъм гърба му. И когато стигнах на една крачка разстояние, видях блясък на метал. На коленете на изгладнелия певец лежеше оръжие — автомат с къса цев. Застинах.
Охранител. Само охранител.
Ако се беше оказало, че това е гъвкав приятел, щеше да е по-лесно. Доста по-лесно. Ако седеше мълчаливо или се разхождаше, също щеше да ми е по-леко. А така… да нападна в гръб непознат човек, обгърнат в неудобна дреха, тихичко гризящ парче замръзнало мазно месо. Не исках.
Вдигнах ръка и се поколебах за миг. Те не умират напълно. Трябва да помня това. Не биваше — защото това оправдава всичко, което на човек може да му хрумне, това е най-страшният дар на порталите — всепозволеността. Но трябваше — защото бях длъжен да продължа нататък…
Охранителят се обърна. Успях да видя обърканото му грубо лице, отварящата се за вик уста — и нанесох удар. Кожената шапка смекчи удара, но или се бях постарал здравата, или противникът се оказа слабичък. Мъжът рухна безмълвно в снега.
— Спокойни сънища — прошепнах аз, докато вдигах автомата. — Дано да ти се присъни друг свят — топъл, нежен — и да отидеш в него.
На десетина метра от него се натъкнах на бодлива тел. Пет нишки, обгърнати от сняг, заради което бяха добили вид на коледни гирлянди.
— Действай, симбионте — казах аз. — На онзи свят ще се разплатим…
Когато пръстите ми се покриха с черна блестяща кора, аз докоснах ледения метал и скъсах една подир друга петте жици.
Добре поне, че не бяха под напрежение. И нямаше никакви датчици. Всичко беше отвратително примитивно.
Вярваш ли, че си дошъл на мястото, което ти трябва? — попита куалкуа.
— Да.
Запромъквах се през преспите, но тук поне бяха отъпкани пътечки. После забелязах един детайл, отличаващ това място от санаториумите на геометрите. Малко по-надалеч, зад нова бодлива тел, се издигаха заводски корпуси. Характерни очертания, изпускащи пара комини, пробляскваща слънчева светлина в широките прозорци. Не — изглежда, тук не се занимаваха с изравняване на бреговата линия или други видове преливане от пусто в празно.