Вървях напосоки и без изобщо да се крия. Със сигурност ме бяха видели от стражевите кули, но не бяха заподозрели, че съм външен.
Ден. Лошо беше, че е ден. Заводът работеше. Не ми се искаше да претърсвам всички цехове. Нямаше да мине много време и щях да се натъкна на куршум. Възможностите на куалкуа не са безгранични, а този порив, който ме беше превел през портала, можеше и да пресъхне. Впрочем, заводът вероятно работеше денонощно…
Влязох в първата попаднала ми барака. Охрана не се забелязваше. Вътре беше топло, едва светеха жълтеникави крушки. Вонеше. Много силно вонеше на немити тела, цигари и сгурия, тежка, мазутна, като на железопътна гара.
Насочих автомата към тавана и застинах за миг. От двуетажните легла, направени от нерендосано, почерняло от мръсотия дърво, се разнасяше равномерно хъркане.
Колко си приличат оръжията — във всички светове.
Натиснах спусъка и в тавана се удари огнена струя. Това беше огнестрелно оръжие, само че куршумите се взривяваха при удар в препятствие. Таванът пламна като звездното небе, което блести толкова впечатляващо над Сянката.
— На крака! — закрещях аз.
Затворниците се посипаха долу. Плъзнах поглед върху уплашените лица — прости, глуповати, такива ги има колкото щеш на майчицата Земя.
Защо за нас майчицата е Земята, а за геометрите — Слънцето?
Един от тези нюанси, които е невъзможно да се предадат с думи…
— Данилов! — изкрещях аз. — Саша!
Затворниците отстъпваха от мен и се струпваха в ъгъла на бараката.
— Саша! — повторих аз, като забих в тавана още един откос. С трясък се посипаха искри.
— Пьотър?
Разходих се из бараката с автомат под мишницата. Приседнах на едно от леглата. Браво на Данилов, поне беше успял да си извоюва долно легло.
— Здрасти, Пьотър — каза той.
Лежеше върху грубо вълнено одеяло. Облечен със синкавосив гащеризон, с груби кубинки.
— Ставайте, полковник — казах аз. — Помощта дойде.
Данилов ме гледаше в очите.
— А къде са твоите ешелони с керосин, момче?
— Никъде. Ставай. Няма никакви ешелони, Саша. Нямам намерение да те откупвам.
— Това е несправедливо, Пьотър.
— Разбира се. — Нямах намерение да споря. — Няма справедливост и няма да има. Взимам те оттук. Ако се наложи да убия стотина охранители — ще ги убия. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти. Пьотър, ние сме пленници на своята съдба. Разбираш ли?
— Не. Не ми пука какви са сънищата ти.
— Пьотър… всеки плаща своите сметки…
Нима това беше Саша Данилов? Всеобщият любимец? Покорителят на женски сърца и примерният съпруг? Пример за подражание на младите пилоти. Герой от Кримската война…
— Всеки плаща дълга си. Ставайте, полковник. Родината се нуждае от вас.
— Знам цената си, Петка. Трийсет цистерни керосин.
— Мазут.
— Керосин, Петя… Изтребителите се зареждат с керосин…
Хванах Данилов за яката и го разтърсих.
— Осъзнай се, войнико!
Как да те пречупя, полковнико от ФСБ и преуспял превозвач Саша Данилов? Как да те измъкна от кошмара, от света, където си и престъпник, и герой, и палач, и жертва? Как да те пречупя — заради теб самия? Заради Земята?
— Никой не ни е обещавал справедливост, Саша…
— Именно…
Той лежеше на нара, отпуснат и невъзмутим. Отстояващ правото да бъде в кошмара си. В своята лична и заслужена каторга.
— Саша…
Готов бях да плача от безсилие и ужас. Всичко беше напразно. Способен бях на какво ли не, за да намеря полковник Александър Данилов. Само че за него този свят беше единственият правилен и единственият реален. Свят, в който той плащаше не само за въздишката на плазмения заряд, превърнал в прах „Хетман Мазепа“, символа на украинските военни амбиции, но и за онези хора с нашата кръв, за които никога нямаше да се отворят порталите…
Да, Саша, ти си военен престъпник. Какво да се прави. И аз щях да стана такъв, ако се бях родил малко по-рано. И също щях да се превивам така от срам и отчаяние, без да знам как може да се обича родината — която все още е готова да плати, но вече не е готова да защитава…
— Саша…
Какво можех да му кажа? Че на възраст може да ми е баща и никога няма да мога да стана негов приятел. Той е едновременно и предател, и съратник. Боец и престъпник, кавалер на Ордена на славата и неуспял да стане подсъдим в Лондонския трибунал, където американците с такава свята радост осъждаха на смърт руснаци и украинци…
Александър, несъстоял се победителю, как да ти обясня това, което разбрах аз? Как да ти разкажа, че светът е студ и сивота, огън и бич, но въпреки това той трябва да се обича, сякаш е елей и аромат на рози? Как да ти внуша, че разплатата и наградата отсега нататък ще са винаги с нас, че няма нужда да се играят отново старите игри? Той не е Кай, а аз не съм Герда, дошла в палата на Снежната кралица…