— Саша, ние се събрахме заедно. Всички.
Той кимна мълчаливо.
— Дядо получи ново тяло. Представяш ли си?
Лека искрица на смайване в очите.
— При това младо тяло. Сега той изглежда по-млад от теб. Ще го закъсат клетите му опоненти… дядо винаги е казвал, че не му остава достатъчно живот, за да победи. Сега има време за всички победи на света.
— А Маша?
— Залепи се за него — радостно потвърдих аз. — Което и трябваше да се очаква. Мисля, че не е за дълго, но сега тя не прилича на себе си.
— Аз също.
— Ти приличаш. Само че стига си се излежавал. Ставай. Порталът не е далеч, но нямаме много време.
— За какво?
— Да получим зародиш на портал и да го пренесем на Земята. Силните всеки момент ще вземат решение за унищожаването й…
— Силните…
— Хайде, ставай де! Ставай, войнико! — Вече не изисквах, а молех. — Саша! Хайде! Искаш ли да изпозастрелям всички тук, докато се размърдаш? Ще ги изпозастрелям, не се съмнявай! На кулите стоят само онези, на които им харесва да са там!
— А на наровете лежат онези…
— Решавай, Саша! Трябва сам да поискаш да си тръгнеш. Не мога да те накарам насила…
Той мълчеше.
— Хайде! Спомни си за Земята! Жената, децата, корабът! Що за душа имаш!
Не знам коя дума свърши работа. Едва ли „жената“. По-скоро „децата“. Или „корабът“.
Данилов се надигна с пъшкане, седна на нара. Погледна другарите си затворници и се извърна.
— Далече ли е порталът?
— Ще се добереш!
— Аз нямам симбионт, Петя. Може да замръзна по пътя.
— Значи ще намерим някой охранител и ще го помолим да сподели дрехите си.
Данилов въздъхна.
— Млад си ти, Петя. Млад…
В гласа му имаше лека завист. И все пак той стана.
Чакаха ни.
Всички освен Крей.
Огънят гореше, дядо седеше и разбъркваше съчките с димяща пръчка. Маша беше полулегнала, облегната на него. Изчислителят се беше изтегнал в краката й. Келос беше застинал встрани с каменно лице.
Каква спокойна, идилична картина…
Нашата поява от портала изглеждаше като великолепен контраст към нея. Аз мъкнех Данилов, който подскачаше на един крак и ругаеше, та пушек се вдигаше. Разкъсаният, облепен със сняг гащеризон беше напоен с кръв.
— Невъзможно — каза Келос. Пристъпи към нас и застина пред петното на портала.
Дядо и Маша изтичаха вътре. Подхванаха Данилов и го повлякоха към огъня. Мен дядо ме удостои само с един поглед — благодарен, но бърз, сякаш изобщо не се е съмнявал, че ще се върна и ще го доведа.
— Раниха ли те? — попита Маша. Тя влачеше Данилов с ловкостта на опитна санитарка.
Данилов се намръщи и премълча.
— Никой не го е ранил — казах аз. — Скали. Лед. Саша падна… добре поне, че не се преби.
— Защо трябваше да ме мъкнеш към този портал? — озъби се Данилов. — Какъв алпинист се извъди… Да бяхме взели кола…
Не си направих труда да отговоря. Ясно, че така трябваше да постъпим. Да откраднем всъдехода на охраната, да тръгнем по целината към следващите портали. Но аз бях обзет от идиотското усещане, че трябва да минем през същия портал, от който дойдох.
Келос отмести Маша и седна до Данилов. Полковникът промърмори нещо и утихна, вторачен в извънземния. Келос бързо опипа крака му.
— Нищо страшно. Няма счупвания.
— Знам… — Данилов отмести ръката му. — Благодаря.
— Дядо — попитах аз шепнешком. — Кажи, беше ли сигурен, че ще намеря Саша?
— Да.
— Защо?
— Ти си свикнал да довеждаш нещата докрай.
— Това не е отговор.
Дядо въздъхна.
— Добре. Ти не познаваш поражения, разбираш ли? Ти дори не си имал в живота си нормални счупвания. Пожелаваш нещо — и го постигаш. С детско простодушие и увереност, че светът е познаваем докрай. Умееш да убеждаваш себе си, че взетото решение е единственото правилно и несъмнено изпълнимо. Това е всичко. Навярно някой път това ще ти донесе болка, Пит. Но засега ти достатъчно вярваш в себе си и достатъчно силно се отдаваш на замисленото, за да можеш да минаваш през порталите. По-добре от нас, по-добре от повечето местни.
Не знам дали сериозно го мислеше или се опитваше да изкара, че всичко е защото съм късметлия. Получаваше се прекалено елементарно — като в стария филм, където героите можеха да минават през стени, стига да вярват достатъчно силно в това.
— Работата не е в мен, дядо. Не само в мен. Ако Данилов не искаше да го измъкнат… ако вие не ни чакахте…
— Да. Разбира се. Ти се плъзна по невидимата нишка, която ни свързваше. Може би твоят приятел е прав… ние сме прекалено самотни тук, за да се изгубим наистина. Нас ни е страх. Нас просто ни е страх.