— Но сега…
Дядо сви рамене. Маша бинтоваше крака на Данилов. Той мълчеше и слушаше Келос, който имаше забележителен талант да се сближава с хората.
— Дядо… — казах аз, чувствайки нещо нередно. — Какво става?
— Всички сме заедно — отговори дядо.
— И?
— И аз питам същото! Къде е порталът? Разтвори се, земя, появи се, синьо сияние! Дайте ни врати към вашия свят! Приемете невежите и неразумните!
Дядо се обърна и сложи ръце на раменете ми. Каза тихо и навъсено:
— Ти си умник, Петя. Гордея се с теб. Обичам те. Ти наистина си способен да минеш през огън и вода заради приятелите, измъкна предалия те Саша… нека позная отведнъж… от концлагер? Да, и всички ние сме герои от главата до петите. Дайте ни портал!
Всички мълчаха. Всички слушаха дядо.
— Само че бедата е в друго! — повиши глас той. — В действителност ние не искаме този портал. Крей каза истината — страх ни е да станем част от Сянката. И значи ще седим тук до посиняване, докато не проумеем… докато не решим, че на света няма нищо по-правилно и по-естествено!
Келос се надигна безшумно и се отдалечи от огъня.
— Ще ни се наложи да чакаме дълго, Петя… боя се, че ще е дълго. И тук нищо не може да ни помогне. Нито на нас, нито на Земята.
— Ще ми обясните ли какво става! — изрева Данилов.
Глава 4
Келос и дядо можеха да говорят каквото си искат за Търговската лига. Само че Крей беше прав за едно нещо. Техните тунели можеха… трябваше да станат изход.
На човек не бива да се предоставя такава свобода, каквато я виждат порталите. Не бива да се оставя решението на подсъзнанието — на шепа боклук на дъното на черепа. Ние отдавна сме се научили да постъпваме не така, както ни се иска, а така, както трябва — и в това сме намерили истинската си свобода. Дори в единодушното робство на геометрите има повече шансове за истинска свобода, отколкото в света на Сянката, в света на пълната всепозволеност. Защото да постъпваш именно така, както ти се иска, е истинското робство.
Робство вътре в теб.
Каквато и неприязън да предизвикваше в мен Сянката — самата й основа, нейните създадени от нищото портали — сега аз бях готов да дам всичко за огненото зърно. Заради получаването на защита, заради безсмъртието, заради шанса… и не заради себе си. Аз вече бях получил всичко — просто пристъпвайки през портала.
Но бедата беше, че Сянката не ни приемаше. Не бяхме заслужили, не се бяхме помолили както трябва. Може би… ако сред нас имаше още някой… поне някой прекланящ се пред даваното даром, някой с голяма вяра в неземните благодеяния… на него биха му дали огненото зърно. А ние не го искахме. И нямаше да го получим.
…Никой не отиде в къщата. Останахме да си седим при огъня. Само Данилов се разходи дотам, за да се върне изкъпан и преоблечен. Аз не се намесих, изслушвайки спокойно всичките обяснения, които стовариха върху него дядо и Маша. Келос мълчеше. Обиколи наоколо, после приседна до мен. Каза тихо:
— Все пак браво на теб. Да минеш през портала, да се върнеш обратно… браво.
В гласа му нямаше завист. Навярно се беше отучил да завижда преди стотици години.
— Така или иначе е безполезно — отвърнах аз.
— Да. Така и очаквах.
— Ти можеш да се върнеш, Келос. Благодаря. Направи всичко, което зависеше от теб.
Той сви рамене неопределено:
— Гоните ли ме?
— Защо да рискуваш? Сега ти си жив. И не си попадал в портал. Докато още имаш шанс — върни се вкъщи.
— А вие имате ли шансове?
— Не.
Келос кимна. Вдигна ръка — и в нея затрепка светлинка. Във въздуха се отвори малко прозорче.
— Това някое от бойните ти железа ли е? — попитах аз полугласно.
— Не. Информационната система на Лигата. Не е трудно да се използва — в основата й е системата на Кристалния алианс. Гледай…
В малкото потрепващо екранче крачеха високи ръбести чернокожи сенки. В ръцете на вървящия най-отпред блестеше огнена топка и огромните фасетъчни очи отразяваха светлината й.
— Връщат се към кораба си — предположи Келос. — След някое и друго денонощие… не знам каква е скоростта му… планетата им ще стане част от Сянката.
Спогледахме се.
— Зърната на порталите не са предназначени за конкретни планети — добави тихо Келос. — Това е просто Зърно. Може да попадне на всяка планета.
Поклатих глава.
Келос стисна длан — въздушното огледалце се смачка, превърна се в пламтяща топка. Почти като зърно.
— Сам решавай — каза той уморено.
— Наблюдават ги.
— Съмнявам се. Лигата няма да отиде толкова далеч в помощта си към Сянката.