— Къде… къде са те?
— Мога да науча.
— Келос… защо ти е това?
— Аз съм човек.
— Не си длъжен да ми го доказваш. Повярвай ми, не си длъжен!
— Това всеки трябва да го доказва цял живот на самия себе си, момче.
Той разтвори ръка — нещо, подобно на пламтящо сухо листо, се стопи в мрака.
— На вас ви трябва повече. Някога Кристалният алианс обеща да не отказва помощ. На никого. Нищо, че се е случвало помощта ни да е жестока и кървава. Нищо, че Алиансът вече го няма. Аз още съм жив.
— Данилов не е във форма — казах аз. — Той не бива… в никакъв случай не бива да влиза в битка. Дядо няма да го пусна. Оставаме аз и Маша.
— Много сериозна девойка — кимна Келос. — Ние тримата сме напълно достатъчни.
— Оръжие?
— Моето винаги е с мен. Ти си метаморф.
Куалкуа, ще изпълниш ли обещанието си?
Да.
— Транспорт?
— Мога да извикам кола. Транспортната мрежа на Лигата…
— Ясно. Копирана от мрежата на Алианса. Давай.
Изправих се и тръгнах към Маша. Повиках я с поглед встрани. Дядо ни погледна накриво, но премълча. Навярно се изплаши, че всеки въпрос ще стане повод за подигравателни обвинения в ревност.
— Какво, Пьотър? — попита Маша, когато се отдалечихме на десетина метра.
— Има един план… — Запънах се.
— Онези петимата чудаци със Зърното?
Умница. Дядо не взема под крилото си случайни хора.
— Да. Съгласна ли си?
— Андрей Валентинович ще остане тук.
— Разбира се.
— Данилов?
— Не бива.
Разбирахме се почти без думи. Времето ускоряваше хода си, сърцето ми зачести биенето си предварително.
— Двамата?
— И Келос.
— Може ли да му се има доверие?
— Да. Няма на кой друг да разчитаме. Той ще осигури колата и маршрута.
Маша кимна неохотно:
— Аз също бих могла да направя това… Ще ни се наложи да бягаме, Пьотър. Веднага. Да хванем Андрей Валентинович и Саша и да хукнем… Не, не бива към портала. През тунела до някоя станция на Лигата. Там да откраднем кораб, после — на скитащата планета… и вкъщи.
— Ще се наложи по пътя да оставим Келос в неговия свят.
— Добре. Ще си тръгнем по този тунел — кимна Маша. — Ей сега се връщам.
Тя пристъпи към мрака.
— Къде отиваш?
— За автомата си, тъпчо. Не видя ли оръжията на онези петимата?
— Не.
— А аз ги видях.
Останах сам и веднага ме побиха студени тръпки. Господи, какви ги вършехме? Побърканият Келос, свикнал през вековете да решава всички проблеми по силов път… Маша с нейната патологична войнственост… и аз. Не знаех, че и аз съм способен на това.
Наоколо беше свят на Сянката. Първият й свят. Не само като мястото, където за пръв път е възникнал животът, но и в още две отношения — била е домът на преминалите на ново, невъобразимо стъпало на развитие създатели на порталите, и беше дом на по-близката до нас, но чудовищно могъща Търговска лига. Щяха да ни унищожат още по пътя. Или при опита да откраднем чуждото Зърно. Можеше и да ни откажат прераждане… или да ни затворят в някой зверилник… Законите на кармата — в живота.
— Пьотър… — Келос беззвучно се приближи до мен. — Къде е Маша?
— Тук. — Тя се появи не по-малко безшумно. В ръцете си стискаше автомат.
— Ясно. — Келос я погледна с одобрение. — След мен.
„Това е глупост!“ — изкрещя нещо вътре в мен. Тръгнах подире му. Келос и Маша припряно се съвещаваха.
— Пьотър! Маша!
Дядо. Беше усетил нещо нередно.
— По-бързо! — подхвърли Келос. В тъмнината изникна силуетът на флаер — същият като онзи, който ни беше докарал до станцията на Лигата. — Качвайте се.
Гмурнах се в сгъстената тъмнина и увиснах в еластичната среда. Появи се Маша и заразмахва непохватно ръце, опитвайки се да се настани по-удобно. Не й се беше налагало да пътува в такива превозни средства.
— Няма да летим надалеч — каза Келос, докато се спускаше между нас. — Мисля, че приятелите ви няма да успеят да се изплашат сериозно.
Нощта зад прозрачните стени на флаера бързо просветляваше. Някаква изкуствена обработка на изображението. В синкавите сенки видях ослепителното цвете на огъня и застиналите до него сенки — Данилов и дядо безпомощно се вглеждаха в мрака.
— Лесно е да се каже — промърмори Маша. Беше стиснала автомата между краката си и сега бързо оправяше косите си. Не бях виждал нищо по-нелепо в живота си. — Този аквариум може ли да лети бързо?
— Не се притеснявай, рибке, може — усмихна се Келос.
Флаерът се издигна. Понесе се рязко някъде на запад, набирайки скорост. Така… сега вече беше дълбока нощ… Там, където крачеха петимата чернокожи странници, още бе светло… и това ако е „недалеч“…