— По-добре кажи, тези със Зърното… вече минавали ли са през порталите? Ще се съживят ли, ако загинат?
— Не знам.
— Добър отговор — съгласи се Маша. — Така, моята играчка не е смъртоносна. Оставете всичко на мен.
— Боя се, че техните играчки са по-сериозни — отговори Келос. — Ще действаме в зависимост от ситуацията.
— Може би просто да ги помолим да дадат Зърното? — попита Маша. И без да дочака отговор, въздъхна: — Ясно.
Флаерът се носеше в нощта. Синкави сенки, купища звезди в пролуките между облаците, светлинки по земята. Този свят беше населен доста гъсто, той само се преструваше на безлюден.
— Ако започнат да те тормозят заради това нещо… ела на Земята — каза Маша сериозно. — Ние не забравяме стореното добро.
Говореше с толкова уверен тон, сякаш беше поне президент на САЩ.
Келос премълча.
— В края на краищата, те сами са си виновни — рече Маша. — Имам предвид Лигата. При техните възможности е дреболия да помогнат на Земята. Сами ни принудиха да направим това.
— Всеки свят влиза в Сянката по свой начин… — отговори тихо Келос. — Някои с поклони и молби. Други с труд и старание. А някои… с кражба или грабеж. Няма от какво да се притеснявате.
Маша се сепна. Дори и да имаше нужда да говори, за да успокои нервите си, тя потисна това желание.
— Ще се приземим до тях — каза Келос. — Трябва да се действа бързо. И без колебания. Пьотър, готов ли си?
— Да.
Не изрекохме нито дума повече. Флаерът летеше, синкавата мъгла угасна, смени я най-обикновен здрач. Под нас започнаха да се точат черни скали.
— Спомням си младостта — каза Келос. Надигна се и сякаш някаква вълна мина по тялото му. Кожата му заблестя със сив, стоманен цвят, очите му сякаш станаха стъклени, дланите му се разшириха, като че ли бе надуваема гумена кукла.
— Ти робот ли си? — извика Маша.
— Киборг — отговори студено Келос. — Киборг, опитващ се да бъде човек.
Флаерът се насочи рязко надолу. Нямаше натоварване — защитната среда компенсираше ускорението. Само скалите започнаха да се приближават стремително.
— Успех — каза изведнъж Маша. Пресегна се, опитвайки се да докосне Келос. Но кабината вече се разтапяше — и ни тласкаше нагоре.
Много интересен начин за десант…
За миг ми се стори, че няма да успея да се преобърна и ще падна с глава върху скалите. Щеше да е страхотен завършек на цялата авантюра.
Но изхвърлилото ни навън поле още не беше приключило с работата си. Превъртя ме, забави движението ми и ме спусна върху камъните — прецизно, с лице към петимата извънземни.
Навярно изглеждаше ефектно…
Бяхме върху тясна планинска пътека. От едната ни страна — стръмен склон, от другата — почти отвесна пропаст. Флаерът преграждаше пътя зад гърбовете ни. Петимата застинали пришълци бяха съвсем близо до нас.
Не, кожата им се оказа не черна, а тъмносиня. Блестяща, сякаш лакирана. Очите им — фасетъчни, с големината на чашка за кафе, бяха неподвижни, хипнотични. Като че ли имаха по една става повече на крайниците.
Дали изобщо произхождаха от хората?
Стоях най-близо от всички до извънземните. Вървящият най-отпред със Зърното в ръце беше на малко повече от метър. Огненото кълбо пламтеше като откъсната от небосклона звезда. Студен, ослепителен огън…
— Дай ми го — казах аз, протягайки ръка. Разбира се, глупаво беше да се надявам на компромис. И все пак бях длъжен да го кажа. — Дай ми го. На нас ни трябва повече.
Устата — тясна и беззъба — се отвори. Сега говорехме на един и същ език — Сянката не отказваше на никого този подарък.
— Не.
Усетих мирис. Лек, кисел. Не знам как можеха да се потят с тази подобна на хитин кожа. Но това беше мирис на страх.
— Така или иначе ще го вземем — казах аз. — Ще получите ново. Дайте го.
Пришълците нямаха дрехи. Само люспести ремъци, като от змийска кожа, омотани около тялото им. Ремъци, пълни с джобчета, гнезда, калъфи…
Тънките лилави ръце се плъзнаха по ремъците…
— Наведи се! — изкрещя Маша.
Не се наведох, а скочих напред, хванах извънземния със Зърното и се предпазих с него от останалите. Борехме се, балансирайки на огневата линия, и никой не се решаваше да стреля.
— Това е наше! — закрещя пришълецът. — Наше. Това. То. Наше…
Оказа се по-лесно да го поваля, отколкото да изтръгна Зърното. Паднахме — и над главите ни се разрази буря. Огнени завъртулки, лекото потракване на автомата на Маша. Търкаляхме се по камъните, все по-близо до пропастта, а спътниците ни изясняваха древния въпрос — кой е прав и кой има по-голямо право.
Битката се оказа кратка. Почти едновременно двамата с пришълеца спряхме да се борим, обзети от едно и също желание — да видим резултата.