Трима синьокожи лежаха проснати на земята. Вероятно Маша се беше справила с тях — не се виждаха рани.
Келос и последният останал пришълец се бяха приближили един към друг. Пред Келос трептеше бяла светеща стена — силов щит. Пред извънземния — същата стена, само че жълта. Изглежда, не бяха успели да пробият щитовете си, и сега само се блъскаха. Кой кого ще избута… от пътеката в пропастта…
Нямах съмнения какъв ще е изходът от битката.
Крачка по крачка извънземният отстъпваше към пропастта. Лицето на Келос сега беше изгубило всякакви емоции, беше станало безжизнена металическа маска. Крачка. Още една.
Пришълецът се олюля на ръба на пропастта. Той също знаеше това, което бях разбрал и аз — че е обречен. И също като хората не възнамеряваше да се предава.
Жълтият щит се сви в точка, отстъпвайки. Ударът на Келос като исполински чук изхвърли извънземното от пътеката.
Но миг преди това пламтящата жълта точка проби белия щит и се вряза в човека.
Изкрещях, виждайки как единственият ни съюзник пламва. Огънят го изгаряше отвътре; синьокожият пришълец вече беше изчезнал, носеше се безшумно надолу, но огънят не възнамеряваше да гасне.
— Келос! — Маша хвърли автомата и скочи към него. Келос отстъпи, сякаш го беше страх да не я изгори. Падна на колене.
Огънят все пак се добра до теб, киборг, опитващ се да бъдеш човек; човеко, роден войник… Съдбата ще те застигне, колкото и да се криеш от нея. И ще платиш всички натрупани дългове…
Погледнах поваления враг. Във фасетъчните очи, където нямаше и не би могло да има чувства, беше застинало отчаяние. Ударих главата на пришълеца в камъните — веднъж, втори път. Очите му помръкнаха.
Едва тогава си позволих да се хвърля към Келос.
Огънят утихна. Келос лежеше неподвижно, само дясната му ръка потрепваше конвулсивно. Тялото му изглеждаше като взривено отвътре, изпъстрено с безброй рани. В някои от тях имаше кръв. В други — блясък на разкъсан метал.
— Келос… — прошепнах аз. — Келос, приятелю мой…
Той беше още жив. И ме гледаше. Без да ме обвинява, без да моли за състрадание — просто се прощаваше.
— Всяко нещо си има край…
— Чуй ме!
— Слушам те…
Хванах го за ръката — тя беше непоносимо тежка. Колко ли тежеше? Колко ли плът имаше в него, и колко желязо?
— Ти си човек…
— Бях…
— Ти си човек, Келос.
— Дори не чувствам болка, Пьотър. Аз… я изключих. Какъв човек може да съм…
— Келос! Чуй ме, проклетнико!
Животът го напускаше с всяка следваща капка кръв, с всеки излязъл от строя механизъм. Какво си беше набил в главата, глупакът? Та само онези от нас, които остават в първоначалното си тяло, ли са хора?! Или тези, които се опитват да бъдат хора?
— Келос, чакат те. Нали си спомняш? Ако не се върнеш вкъщи… жена ти ще тръгне подире ти.
— Тя е готова за това.
— Не решавай вместо другите! Никога не решавай вместо другите!
— Нищо не ме задържа, Пьотър.
Думите му звучаха все по-тихо. Той си отиваше, а аз не знаех какво да му кажа, как да му предам това, в което вярвах, че е спасението, единствено и неизменно, вечната котва на нашите светове…
— Чакат те, Келос. Жена ти те чака. Ако успееш да се задържиш, ще успее и тя.
— А дали трябва?
— Да не си посмял! — извиках аз. — Чуй ме! Аз не знам какво ти е скъпо и какво — не, но запомни едно: порталите са нишка, и докато някой държи тази нишка, докато те чака…
Той се усмихна — и усмивката върху разкъсаното му лице беше подигравателна.
— Теб те чакат, Келос. Повярвай!
— Не решавай вместо другите… никога…
Изправих се.
Погледнах Маша.
— Нищо не можах да направя — прошепна тя. — Пьотър, аз стрелях… но тази гадина имаше силов щит…
Гадина?
Не, разбира се. Те защитаваха своя свят. С това късче щастие, което носеха за него. Ние се оказахме по-силни. Ние победихме. И небесата не се разкъсаха, земята не се разтвори под краката ни. Подареното Зърно не е приказен амулет, който не може да се отнеме. Може, и още как.
Всеки идва в Сянката по свой начин.
Приближих се към неподвижното синьокожо същество. Опитах се да разтворя дланта му и да изтръгна от пръстите му кълбото от студен огън.
Тялото му потрепна. В огромните очи отново проблесна разум.
— Жив е! — извика Маша. — Доубий го, Пьотър!
Синьокожият не се съпротивляваше. Лежеше и тихо скимтеше. Навярно така звучеше техният плач. Само тънките пръсти хрущяха, все по-силно стискайки Зърното.
— Какви проблеми имате, за какво ви е това! — изкрещях аз.
Съществото стенеше, притискайки се в скалата. Светлината на Зърното почти не се виждаше, скрита от дланта му.