— Доубий го! — повтори Маша.
— Ти ще можеш ли? — озъбих се аз. Тя замълча.
— Трябва… — прошепна изведнъж съществото. — Трябва. Много. Много. Трябва. Много…
Накъсаната реч на съществото не беше заради лош превод — сега се разбирахме безпогрешно. Самото построяване на мислите… самата им природа… Те бяха прекалено далечни за нас…
— Лошо… Много. Много. Лошо. Лошо. Смърт. Настъпва. Смърт. Настъпва…
Или аз не можех да разбера емоциите им, или те не можеха да се предадат с тази плочеста уста, и оставаха само думите, безсмислени и жалки, и никога нямаше да успея да го убедя, както не бях успял да убедя Келос, и Келос си беше отишъл завинаги, киборгът беше престанал да си играе на човек, а светът на синьокожите щеше да прекрати съществуването си… Да, аз вярвах, че наистина имат проблеми, може би по-големи от нашите, само че техните проблеми не бяха моя работа, аз бях длъжен да спася Земята…
А тези, които щяха да дойдат след това, бяха свободни да ме благославят или проклинат, да молят за опрощаване на греховете или насмешливо да се усмихват след изчезналата раса… Интересно, от какво зависеше дали ще се разкайват, или усмихват? Как можех да погледна там, напред, в света, който щеше да бъде слънчев и ясен, как можех да видя израженията на лицата им?
Как можех да взема решение?
— Дай — казах аз. — Дай. Трябва. Трябва. Трябва.
Дланта се разтвори. Взех малкото кълбо. Не, оказа се, че не е студено, а топло… съвсем леко затоплено.
И все пак не студено.
Късче мек огън. Зародиш на портал.
Маша въздъхна зад гърба ми. Протегна ръка и я отдръпна. Прошепна:
— О, проклети да са всичките… Хайде, Пьотър, да тръгваме…
Аз не помръдвах. Маша отиде при Келос, наведе се и повдигна тялото. С крайчеца на окото си видях как го дърпа към флаера.
Как го каза, Келос? Всеки идва в Сянката по свой начин? Някои с молба, други — с големи усилия, трети — с грабеж? Няма от какво да се притесняваме?
Погледнах там, където не може да се погледне — в далечното бъдеще. Потомците ми се усмихваха.
— Проклето да е всичко! — съгласих се аз с Маша. Подадох Зърното на синьокожия. Фасетъчните очи проблеснаха и пламнаха, отразявайки светлината му.
— Даваш? Връщаш?
— Връщам. Давам — признах аз.
И хвърлих Зърното в отворената длан. Пръстите алчно се свиха и за миг скриха това, което беше нужно и на двама ни.
Само че светлината не изчезна. В моята длан, като залепено за кожата ми, сияеше още едно огнено кълбенце.
Синьокожият чевръсто отвори длан, сякаш за да се убеди, че не е станал жертва на ловкостта на ръцете ми.
— Едно? И друго? Две? Зърна?
— Две — съгласих се аз.
Страхът ми моментално се върна. Пред мен беше не скимтящ, повален, недоубит враг, а съперник. Сега и аз чувствах топлина в ръката си. Вече не чужда, а своя.
И знаех, че не искам да я давам. На никого.
Както си бях на колене, без да се изправям, заотстъпвах от синьокожия. Той се надигна и извади със свободната си ръка нещо от ремъка.
Проклятие!
Но той не стреля.
Допълзях до флаера. Надигнах се, вкопчен в отвора на кабината. Застинахме — като два уплашени звяра, разкъсали на две плячката, но боящи се, че съперникът ще пожелае да получи всичко. По дяволите, какви представители на разумни цивилизации? Два чакала, биещи се за останките от антилопа, докато лъвът спи…
Ако местните богове не спяха, то те навярно се бяха уморили да се кикотят, докато ни гледат.
С едно движение скочих в кабината и се гмурнах в спасителната мекота на мрака. Видях през прозрачния корпус как синьокожият хукна нагоре по пътечката, под прикритието на скалите.
— Ти му даде Зърното? — закрещя Маша. Разтворих дланите си и тя млъкна. Каза, вече не толкова уверено: — Но аз видях…
— Ние получихме свое, Маша. Свое.
Тя погледна към Келос — към мъртвото тяло, застинало между нас.
— Значи той… напразно?
— Нищо не е напразно.
Разбира се, ние щяхме да получим Зърно и ако Келос не беше с нас. Сигурен бях в това.
Само че щяхме да го получим по друг начин. Именно така, както се готвехме — отнемайки го от други, нуждаещи се не по-малко от нас от Сянката.
— По дяволите… — Маша изведнъж се разсмя, облягайки се на невидимата опора. — Не ми се побира всичко в главата… Та тук нали не умират напълно…
Тя не спираше да се смее, вперила поглед в мъртвото тяло.
— Надявам се, че той вече си е вкъщи. Къпе се след бойните подвизи…
Не я прекъснах — Маша трябваше да се освободи от напрежението. Дори и по този начин. Мъртвите не могат да се обидят. Ако Келос наистина беше оживял като човек — пак нямаше от какво да се обиди. А ако разумът му се беше изкачил на следващото стъпало, то какво го интересуваше сега този задъхан женски смях, готов всеки момент да бъде прекъснат от сълзи…