— Аз също се надявам, че си е вкъщи — казах с вдървен глас. — Добре. Достатъчно, Маша.
Тя послушно млъкна.
— Да. Извинявай. Не е хубаво. Да летим обратно, Пьотър. Трябва да побързаме.
— Умееш ли да управляваш тези апарати?
— Малко. Обясниха ми.
— Тогава карай спокойно, без да се суетиш. Нали няма за какво да бягаме?
Маша смръщи чело.
Вдигнах длани, отворих ги за миг. Червената звезда пламтеше със студената си светлина.
— Ние не сме го откраднали. Получихме свое, и никой няма да рискува да ни отнеме Зърното. В края на краищата… такива идиоти като нас с Келос са рядко явление, дори във вселенски мащаби…
— Дай да видя…
Рязко дръпнах ръката си. Маша ме погледна с недоумение.
— Не. Не бива. По-добре да не изпиташ това.
— Кое?
— Алчността — усмихнах се аз. — Най-голямата алчност. То… то прави така, че да усетиш колко е значимо. Когато вземеш Зърното в ръце, преставаш да се съмняваш дали в него има добро, или зло. Иска ти се да го скриеш… да го заровиш в земята. В своята Земя. За да пусне корени.
Раменете на Маша потрепериха — сякаш по тялото й пробяга хлад, в безсилен опит да се изтръгне навън.
— Аз може би наистина… по-добре да карам флаера — каза тя с променен глас.
Съмна се.
Изминалата нощ беше побрала в себе си всичко, каквото можех да си представя. Набегът за спасяване на Данилов, битката за Зърното, смъртта на Келос.
Но вече беше отминала. Време беше да се връщаме. Наистина.
У дома.
Долу бяха трима, трима човеци и влечугоидът, и за миг ме обхвана безумната надежда, че Келос се е съживил като човек и се е върнал…
Третият беше Крей.
Измъкнах се от флаера. Маша вървеше на крачка зад мен, метнала автомата си с насочено напред дуло. Охрана… Изведнъж се почувствах стар, много стар, по-стар от дядо, по-стар от Келос и Крей, по-стар от Изначалната Земя.
— Взехте го — каза Крей. — Все пак го взехте.
Приятно е усещането, че и те грешат.
Разтворих длан и поднесох Зърното към него. Нямаше да го докосне, знаех това…
Крей мълчеше, загледан в огненото кълбенце. Зърното променяше цвета си, като ставаше ту оранжево-жълто, ту огненочервено, ту опушенопурпурно.
— Значи така? — попита Крей.
— Така — съгласих се аз.
Той погледна дядо:
— Както разбирам, Андрей, ти се връщаш на своята планета?
— Да — отговори мрачно дядо. Ох, щях да си изпатя за това, че му се е наложило да се разправя с Крей в условията на недостиг на информация.
— Тогава ще имаме време да си довършим спора.
Сега дойде ред на Маша. Крей я погледна с голяма топлота:
— Отиваш ли си?
— Разбира се.
— Стори ми се, че нашият свят ти допадна. Сгрешил ли съм?
— Не, но…
— Няма нужда да се оправдаваш. Излишно е. Ти имаш познания за техниката на Лигата. Ще ви дадат кораб.
Маша безмълвно наведе глава.
— Крей, в нашия флаер е тялото на Келос.
Лицето на Крей потрепна.
— Наигра се все пак… Не се безпокойте. Ние ще погребем тялото.
— Той ни помогна да влезем в Сянката.
— За човек на неговата възраст е вредно да се умира.
— Понякога е полезно, за да си останеш човек! — не издържах аз.
— Кой знае? — сви рамене Крей. — Във всеки случай той постъпи, както искаше. За последен път изигра ролята на благодетел… за цяла планета.
Може би в думите му имаше някаква истина. Не знаех за Келос нещата, които бяха известни на Крей. Спорът им беше продължил с векове, и сега Крей се опитваше да намери изход за Сянката, а не се криеше в пасторален свят.
И все пак аз само се усмихнах на тези думи, без да откъсвам поглед от Крей. Той отмести поглед, когато срещна усмивката ми. Стиснах бавно пръсти, скривайки Зърното, и едва след това попитах:
— А нима това е малко, Крей?
Глава 5
Всичко се повтаряше. Вървяхме по тунела на Лигата, по нишката между космическата станция и Изначалната Земя. Вървяхме петимата. Аз най-отпред, със Зърното в ръка, след мен — ескортът: дядо, Данилов и Маша. Карел завършваше шествието.
Ако оставим настрана дреболии като външния вид, едно към едно повтаряхме процесията на синьокожите извънземни.
Срещахме хора, а рядко — и същества, които си приличаха с хората единствено по разума. Понякога ни се усмихваха приветливо, по-често отминаваха безучастно.
Нов свят, който влиза в Сянката — това е дреболия. Та кой може да избегне такова нещо?
— С кораб на Лигата ли ще отидем на Земята? — попита Маша. Аз поклатих глава.