— Не е необходимо. Чака ни корабът на блуждаещата планета.
Дядо изсумтя, сякаш решението ми никак не му бе харесало. Попита неохотно:
— Пьотър, а струва ли си? Както разбирам, няма да сме кой знае колко по-бързи.
— Конете не се сменят при всяка почивка — опитах се да се пошегувам аз.
— Знаеш ли — дядо ме догони и сложи ръка на рамото ми — в това, че ти получи Зърно на портал, има нещо странно. Нали не искаше.
— Стараех се.
— Пьотър, познавам те! Не може да си променил същността си. Не можеш да се заставиш да повярваш в необходимостта от Сянката!
— Но нима съм се заставил?
— Точно това ме притеснява… — въздъхна дядо. — Никога не бих повярвал, че с един млад мозък ще имам по-малко мисли. Пьотър, чувствам… че нещо не е наред. И не мога да формулирам усещанията си.
Спряхме се.
— Андрей Валентинович, но Пьотър толкова искаше… — каза примирително Маша. — Той искаше вие да се гордеете…
Ох. Кога най-накрая ще се отучи да му говори на „вие“? Когато роди мой чичо?
— Машенка. — Дядо я изгледа по предишния начин. Снизходително-нежен. — Не мисли, че ревнувам от победата на своя внук, на своя ученик. Не. Повярвай ми.
Вече бяхме накрая на лъча-тунел. В най-широката част, където над главите ни и по стените се гушеха вили, къщички, колиби. Момченце, седнало надолу с главата на „тавана“, ни следеше с любопитство. Хвана някаква пръчка, за да я запрати по нас, но улови погледа ми и се скри в къщичката.
Интересно, дали момчето беше живо или фантом? Те не се размножават особено много — безсмъртните не се нуждаят от деца…
— Петя, дай ми Зърното — каза дядо.
Потрепнах.
— Пит…
— То… е мое…
Думите сами се изтръгнаха от мен. Дядо се спогледа с Маша. Данилов кимна, сякаш не беше очаквал нищо друго.
— Няма ли да дадеш Зърното… временно… на своя дядо? На своя наставник? Пит?
Ръката ми затрепери, сякаш нещо избухна в мен, сблъскаха се две противоположни сили, и едната трябваше да капитулира…
— Дддръж…
Започнах да заеквам, когато поднесох към дядо отворената си длан. Силните пръсти взеха Зърното, повъртяха го…
— А аз не чувствам нищо, Петя — изрече добродушно дядо. — Нищичко. Разбира се, има любопитство, има известно възхищение… виж ги ти кучите синове, какво са изобретили… Но нищо повече от това!
Не отговорих. Поглъщах Зърното с очи. То беше мое, то беше подарено на мен, и не можех да понеса да го изпусна от ръцете си… Как се казваше там, в старата приказка за вълшебния пръстен? „Безценното ми“…
— Защо Сянката се отдаде на теб? — попита риторично дядо. — Отдаде се и те покори? Защо аз… Пит, нали аз обичам Земята не по-малко от теб… защо не чувствам нищо?
— Не знам…
Разтреперих се. Дядо можеше да направи със Зърното нещо неправилно! Немислимо. Да го смачка, да го угаси, да го счупи… Нищо, че е по-здраво от стомана и по-горещо от звездите… Но той не разбира колко е значимо то!
Някъде дълбоко в себе си разбирах, че с мен се случва нещо странно. Но нямах сили да се замисля.
— Пит… вземи го. Не искам да ме гледаш така.
Магията изчезна веднага щом Зърното падна в ръцете ми. Успокоих дишането си и усетих как лицето ми поруменява от срам.
— Какво става? Можеш ли да обясниш, Пит? Защо?
— Да… навярно — изрекох аз неочаквано за самия себе си.
Думите не се раждаха, те изплуваха от паметта ми, където бяха погребани толкова надеждно.
Дядо кимна, мръщейки се, като от удар. Прошепна:
— Ах, какъв регресор е бил той, Петя. Най-добрият регресор на геометрите. Глупаци… Как не са го оценили…
В очите му имаше болка. И тази болка ме удряше с всичка сила — защото няма по-голяма болка от болката на наставника… Много ми се искаше той да разбере. Да разбере, да ме похвали и да престане да се терзае… Изрекох:
— Ето как си минавал през порталите, Пит. — Лицето на дядо потрепна от мъка. — Ето как… когато носиш такъв дълг на раменете си… такава сила… Какво ти е?
Куалкуа!
По вътрешната страна на кожата ми сякаш отново минаваше телена четка, шмиргел, едрозъба пила, и ме търкаше безмилостно.
Ти даде нареждане! — отговори обидено симбионтът. — Преминаване към външността на Ник Ример.