Нима? Така ли? А всъщност защо не?
— Нали ще се върнем на кораба на геометрите? — поясних аз. — Защо да не вляза в ролята си по-рано?
Дядо за миг притвори очи:
— Да… разбира се. Прав си… Пьотър.
— Да побързаме! — помолих аз. Но защо лицата им бяха толкова тъжни? Защо се обиждат най-добрите-ми-приятели, верни ми дотолкова, че бяха готови да поправят със сила грешките си — като Маша и Данилов… — Трябва да се доберем по-бързо до кораба!
Дремех през целия път. Наблюдавайки с крайчеца на окото си най-добрите-ми-приятели, седящи отпред. Интериорът на кораба на Лигата изобщо не ме вълнуваше, както и системите му за управление, настроени за Маша, както и принципа на движението му. В този свят всичко е постижимо. Всичко се повтаря. Външността няма никакво значение. Корабът е длъжен да превозва — а как го прави, е без значение. Човек трябва да се бори с общото щастие — каквото и да му се случва.
Корабът си знае работата.
А аз своята.
Моите най-добри-приятели разговаряха полугласно. Нима мислеха, че не ги чувам?
— Грешка е да се разглежда човек само като тяло — обясняваше дядо. Той е умен. Той разбира… — Още по-голяма грешка е да се разглежда човек като памет, като сума от знания, като набор от байтове информация. Ако направим една крачка напред и кажем, че личността се определя от езика — в голяма степен ще сме прави.
— „Вавилон седем“… — каза Маша.
— Разбира се. Но това е прекалено размито. Езикът е обществото, а не личността. Все пак има още един щрих — последният. Творчеството. Нещо, създадено от личността, породено само от разума й. Ето това вече е нещо, близко до душата… Опасно близко. Горкото момче Ник Ример — регресор и поет. Дори не е успял да загине както трябва.
— Мога да отида при Пьотър и да поговорим… — каза Карел.
Отворих очи и погледнах влечугоида. Пастта му бързо се отвори, изобразявайки усмивка.
— Само че това няма да помогне с нищо — завърши Карел.
Отново се потопих в дрямка. Започнах да се моля на кораба.
По-бързо. По-бързо. Трябва да отнеса Зърното. Планетата ми е в беда. Мой дълг е да я спася.
Да я запазя за вселената, за приятелството.
Пьотър. Конклавът мобилизира силите си. Голяма част от торпите са напуснали фотосферите на звездите си. Аларите са групирани в две ескадри — основна и помощна. Хиксите и даенло разконсервират флотите си.
Благодаря. Ще успеем.
Няма нужда да ми се обяснява каква ескадра ще се насочи към родината ми, за да я изпепели, а каква… каква…
— Пьотър!
Всички те стояха до мен. Светлината в овалната капитанска кабина на кораба помътня. В екраните пламтяха звездите.
Господи, те са съвсем близо до мен! А ако решат да ми отнемат Зърното?
— Пьотър — повтори дядо. — Долетяхме. До кораба на геометрите сме.
Тромаво се измъкнах от креслото.
— Можем да продължим пътя си и с този кораб — каза Маша. — Лигата предоставя корабите си на онези, които носят Зърно на портал.
— Не — поклатих глава аз. — Значи долетяхме?
— Ти спеше — каза тихо дядо. — Знаеш ли, лицето ти беше съвсем детско. Не исках да те будя…
Изчислителят в краката на дядо ме измери с поглед.
— И Карел не позволи — добави дядо. Отстъпи, освобождавайки ми пътя. Аз бавно тръгнах към шлюза.
— Пьотър!
Не се обърнах. Люк. Втори. Чужд кораб… все пак малко ме е страх от него. Да изляза… по-бързо…
Външният люк се отвори — и аз видях небето.
Черно, черно небе. Звездите може да запълват небосвода. Да се удвояват, да се утрояват, да се сливат в групи. Така или иначе чернотата си остава повече. Доста повече.
Скочих върху каменистата почва на блуждаещата планета и се обърнах, за да подам ръка на Маша. Корабът на Лигата лежеше върху почвата — шлифована игла от огледално стъкло. Звездната светлина се отразяваше от гладката повърхност.
Те се спуснаха след мен — толкова близките и толкова далечни приятели…
— Да вървим — казах аз. Гласът ми затрепери — не очаквах от себе си такова вълнение, но то не ме беше попитало дали го искам или не.
Разузнавателният кораб на геометрите стоеше на петдесетина метра. Самотен, изгубен сред пустинната равнина. Колко ли от тях стояха тук… мъртви, потънали в сън кораби, чиито пилоти никога нямаше да се върнат…
— Пьотър. — Дядо протегна ръка. Потрепнах и пристъпих напред, към ласката на наставника. — Къде искаш да летиш?
Мълчах.
— Пьотър, на кого носиш Зърното? Кой го взе? Как да те наричам сега? Пьотър Хрумов? Или Ник Ример?
Дядо, не бива… моля те… не ме измъчвай…