Откъде да знам какво е сега вътре в мен?
Какво значение имат имената?
— Пьотър? Ник?
— Родината ме очаква — отговорих аз. — Тя ме зове.
— Ник Ример — изрече дядо с уморения глас на съсипан човек. — Ти си мъртъв, Ник Ример. От много отдавна. Родината ти те е отписала, белязала те е с отметка в редиците борци за приятелство. Ти вече отдавна си мъртъв.
— Не — поклатих глава аз. — Аз… не съм мъртъв. Пьотър и аз сме едно и също. Аз взех Зърното. То… то е мое…
— Прекалено малко от теб е останало, Ник Ример. — Погледът на дядо не ме изпускаше. — Не си могъл да оживееш, минавайки през портала. Ти все пак си мъртъв!
— Значи аз живея вместо него.
— Пьотър! Сега се обръщам към теб! Чуваш ли ме? Ти имаш своя Земя. И тя е в беда.
— Родината не оставя никого в беда — отговорих аз. Тръгнах към кораба. — Не се бойте!
Жената Маша погледна наставника ми, попита го нещо с поглед.
— Не — каза Андрей Хрумов. — Не. Първо, никой от нас няма да се справи с него. Той сега е регресор и нищо не може да се направи…
Умен дядо има Пьотър Хрумов.
— И второ… Аз не разрешавам. Стига толкова. Вече достатъчно пъти съм го предавал.
— А ако да го предадеш, означава да го спасиш? — попита Данилов с гласа на неистинското момче Дари, търсещо границата между „правилното“ и „честното“.
— Значи не бива да го спасявам.
Разузнавателният кораб зад гърба ми оживяваше. Кабината се отвори.
— Не се бойте! — повторих аз. Зърното изгаряше ръката ми. Регресорът Ник Ример все пак се връщаше от света на Сянката. Връщаше се с нежелан трофей, заради страха от който наставниците бяха избягали заедно с Родината на края на света.
Но момчето Ник Ример сега не беше само. То вече не можеше да понесе самотата.
И не желаеше другите да са самотни.
Регресорът Ник Ример се отпусна в креслото и докосна колоидния терминал.
Добре дошъл на борда, капитане.
Здравей, борд-партньоре.
Виждах върху екраните приятелите на Пьотър Хрумов. Те стояха по-надалеч, покрай чуждия кораб, неподвижно, сякаш надявайки се, че ще се върна.
Какви смешни надежди.
Таг и Ган, приятелите, позволените на Ник Ример приятели, също очакваха, че той ще се върне. Така, както всички заедно очакваха общия си приятел на име Инка… приятелят, завинаги останал в света на Сянката. Жената, уморена от красивото младо тяло, търпеливо очаква Келос. Техният измислен син очаква баща си — който е изпепелен от вечния огън.
Очаквайте.
Всички ние сме дарени с надеждата да очакваме.
Подготовка за старт, капитане?
Да, борд-партньоре.
Силните раси с тревога очакват врага, слабите раси с надежда очакват свободата. Изчислителите очакват разбирането на абсолютната истина, корабите на геометрите очакват развлечения. Геометрите очакват истинско, приказно приятелство. Сянката очаква новите пеперуди, които ще долетят, привлечени от светлината й.
Всички ние очакваме нещо. Уморяваме се от очаквания, проклинаме ги, и не можем, не можем да се откажем от съблазнителното опиянение. Звезди пред нас, звезди над нас, цяло небе от звезди, река, пълна с мляко, всеобща любов, Великият пръстен… Пръстенът на всевластието…
Пьотър Хрумов вътре в мен се засмя.
— Корабе, вкъщи — казах аз. — Вкъщи. Лошо ми е. Полудявам.
Да проведа ли терапия?
— Сън. Просто сън. Не съм спал от два дни…
Колко е хубаво!
Да пропаднеш в тъмна бездна — под съпровода на лекия шум на старта да потънеш в тъмнина, стискайки огненото зърно…
Само че защо там, отвъд мрака, все пак ме чакат?
Събудих се сам.
Изтръгнах се от кошмара — в който бях Ник Ример, оживелият регресор на геометрите, добрал се до мен от онзи свят. В съня си бях изоставил дядо и приятелите си, в съня си бях тръгнал към Родината — за да спася нея, а не Земята.
Друсах се в креслото, което се беше свило в безуспешен опит да неутрализира тласъците. Бях в разузнавателния кораб на геометрите.
Значи сънят беше истина!
— Гадина! — закрещях на Ример, който с нищо не ми беше виновен. На клетия Ник, докрай изпълняващ дълга си — и в живота, и в смъртта. — Какво правиш!
Корабът се въртеше като треска във водовъртеж. Върху екраните не можеше да се различи нищо — червено-черна въртележка.
— Какво става, борд-партньоре?
Атакуват ни.
— Защо не ме събуди?
Атаката е недействителна. Атакуват ни кораби на Родината. Атаката не се брои.
Чак застенах от тъга и отчаяние. Умничкият компютър на геометрите отново се ръководеше от ограниченията си.
— Защо ни атакуват?
Родината смята, че на борда има не-приятел. Аз им съобщавам, че това е грешка. Вероятно апаратурата за свръзка на всички атакуващи кораби е повредена. Няма причини за притеснение. Атаката е недействителна.