Родината се приближаваше към мен. Гостоприемството й обещаваше да бъде кратко, но енергично.
Страхът ми отмина. Отведнъж. Изтръгна се и се разтвори в безкрайното небе.
Аз падах. Така… точно така… Прикован към креслото, безпомощен… губещ съзнание от студ и задушаване. И снежната целина под мен беше толкова радостна да ме посрещне, колкото и Родината на геометрите.
Не се боях.
Вече бях умирал.
И знаех колко горещо обича родната земя.
…Креслото се изду, избухна във формата на еластично кълбо и ме обгърна. Удар — но лек, едва доловим. И веднага — светлина. Меката обвивка изчезна, пръсна се. Паднах по корем в снега. Във въздуха се въртяха малки отломки и бавно се спускаха.
Какво беше това — обикновен надуваем амортизатор при падане от двукилометрова височина? Не, разбира се. Невъзможно. Би помогнало не повече, отколкото хидравличния затвор на героите на Жул Верн, изстреляни с оръдие към Луната. А креслото беше успяло да погълне цялата енергия на падане… Някакво поле. Амортизационен пашкул.
Малко ми заглъхнаха ушите. Но иначе бях добре. Лек, дори приятен мраз, чисто небе… Станах, изтръсках от главата си парче от тънката безтегловна тъкан. Обадих се — гласът ми се разнесе от невъобразима далечина:
— Роден съм под щастлива звезда.
До интерната имаше два километра. Опитах се да си представя дали са могли да забележат падането ми.
Много вероятно. Разбира се, ако не съм бил невидим по това време. Ако тази процедура беше предназначена за тайно проникване на други планети, това беше напълно възможно.
През това време попадалите върху снега отломки бяха изчезнали. Да, нямаше да се наложи да заривам парашута си.
Ще се крием сами. Можех да се добера до транспортна кабина и да се опитам отново да открадна кораб…
Или да плюя на всичко? Да замахна, да хвърля Зърното… а може би грижливо да го зария в невъобразимото Поле на чудесата15? И да отида да се предам…
Зърното пламтеше в дланта ми. Побързах да го закрия с другата си ръка. И казах тихо:
— Крекс, фекс, пекс… Да те зария ли?
Огненото късче от Сянката мълчеше. То не беше свикнало да отговаря. И Ник Ример също се беше стаил.
— Ти нали си нужно на нас — казах аз. — Разбери ме тогава… И ти, Ник… Вие не сте толкова зле и не могат да се справят лесно с вас. А Земята няма кой да я защити. Няма кой — освен мен.
Те мълчаха, защото боговете не благоволяват да говорят с хората, а на мъртвите им е много трудно да спорят с живите.
Високо в небето се появи звук и се отдалечи към хоризонта. Преследването на кораба ми продължаваше.
— Ще го смятаме за знак… — казах аз. — Ще го смятаме за разрешение… Куалкуа, може ли да полежа в снега до мръкване? Ще ми осигуриш ли топлина?
Да.
Кратко и делово. Огледах подозрително снега. Вече нямаше никакви следи, освен вдлъбнатини под краката ми, където спасилият ме амортизационен пашкул беше докоснал земята. Спуснах се на колене и започнах да се заривам в сухия ронлив сняг. По-надълбоко… до самата земя. Не знаех как изглежда това отстрани, но беше по-добре, отколкото да стърча насред бялото поле.
Куалкуа не ме подведе. Наистина не чувствах студ. Само сърцето ми туптеше — така, че едва ли можех да заспя — и кожата ми гореше. Симбионтът не се зае да ми създава козина, от което се опасявах, а просто увеличи скоростта на потока кръв. И, изглежда, усили отделянето на топлина. Ето я най-добрата диета — лежане в снега. До вечерта щях да изгоря три-четири килограма от собствената си плът…
Така, легнал в снега, започнах да чакам.
От време на време все пак задрямвах, потъвайки в несвързани, хаотични видения. В тях ме караха да ходя някъде и да върша някакви неща. Светът беше изкривен, затворен, наподобяващ верига от студени, ниски пещери. Аз бродех из тях, без да намирам изход, измъчван от собственото си безсилие, а времето, краткото време, което ми бе отпуснато, изтичаше. После се събуждах, размърдвах се в разтопилата се снежна пещера, надигах лицето и дланите си. Едната ми длан пулсираше в червено — Зърното светеше през кожата ми. Надниквах над снега, като щраус, надеждно зарил глава в пясъка.
Но наоколо нямаше никого. Зданието на интерната изглеждаше безжизнено. А и защо не, между другото? Беше напълно възможно след случилото се, когато са открили смъртта на наставник Пер, да са евакуирали интерната. И бих могъл да се натъкна на следствена група от сурови регресори…
Отново се мушнах под снега и се опитах да заспя. Денят се точеше непоносимо бавно. Навярно вече бяха свалили разузнавателния кораб. Щяха ли геометрите да разберат, че в кабината не е имало пилот? Нямаше ли да проучат цялата траектория на полета — та нали те знаеха за възможността за десант? Колко въпроси — и никакви отговори. Говорех със себе си, виках Ник Ример, криещ се в душата ми, задавах на куалкуа безцелни въпроси. Но не можех да чуя нищо ново от себе си, Ример мълчеше, а куалкуа се отърваваше с едносрични отговори, сякаш и него нещо го терзаеше. Понякога ми се струваше, че всичко случило се — Маша и Данилов, оказали се сътрудници на ФСБ, Сянката, обединила половин милион планети, дядо, починал и получил ново младо тяло — е било сън. Болезнен кошмар… а всъщност бях избягал от концлагера на геометрите и сега замръзвах в снеговете. Може би нямаше и никакъв Пьотър Хрумов и аз бях полуделият регресор Ник Ример, посегнал на наставника си и наказан подобаващо за престъплението си…
15
Поле на чудесата (Поле Чудес) — мистично място в Страната на глупаците от приказката „Златното ключе или приключенията на Буратино“ от Алексей Толстой. Там, според преданието, растат дървета, покрити със златни монети. За целта трябва да се зарови монета и да се каже: „Крекс, фекс, пекс“. В Русия има и популярно ток-шоу със същото име. — Бел.прев.