Тогава отварях очи и поглеждах огненото Зърно. То беше реално — по-реално от заледената снежна кора около мен, по-реално от прилива на кръв в дланите ми, върху които лежеше. Зърното — то беше най-важното, а аз… аз бях само негов ходещ придатък, който го е донесъл в този свят.
А после все пак дойде мигът, в който се измъкнах от снега и видях, че огненочервеният диск на Майчицата се скрива зад хоризонта. Слънцето също беше Зърно, могъщо и безучастно, и то също разгонваше безпросветната тъма.
— Пусни ме, Ример… — помолих аз. — Пусни ме, Сянко… Пуснете ме…
Искаше ми се да заплача. Не знаех длъжен ли съм да направя това, което беше поискал Ример, и дори не можех да разбера дали още го искаше. Не напразно той беше изчезнал. За каквото и да си е мечтаел, каквито и стихове да е творил в самота, той беше плът от плътта на този свят. Той имаше право да му дари портал. Имаше право да го върне на мен. Само Ример можеше да реши чия родина ще влезе в Сянката.
Нека всичко свърши по-бързо. Както и да приключи — да бъде по-бързо. Може би бях свободен по същия начин като корабите на геометрите. Същата марионетка като момчето Дари. Също толкова щастлив, както Ник Ример. Нека всичко да приключва.
Изправих се на крака. Леко ми се виеше свят — борбата със студа не беше минала без последствия. Но вече се беше стъмнило и започваше да вали… трябваше да тръгвам. Каквото и да ми предстоеше.
Да се промъквам през водопровода беше глупаво. Но аз не знаех друг вход за купола. Разбира се, ако геометрите са разбрали как външното лице е проникнало в интерната, то водопроводът е затворен или натъпкан с апаратура за следене… Когато вече наближавах прозрачния купол, спрях и се замислих.
Снегът валеше все по-силно. Чувствах се, сякаш съм бил тук преди ден. Преди ден? Не. Преди седмица. Цяла вечност.
Вече ми беше все едно.
Намерих познатата ми будка, сега съвсем затънала в снега. Разгребах пряспата, като всеки миг очаквах щракването на капан или проблясването на парализиращ лъч. Не, нищо. Вратичката, ръчката. Наведох се и чух бученето на потока долу. Е, ще повторим историята като фарс.
И все пак нямаше ли друг начин? Зданието имаше три врати… Впрочем те не поддадоха. Може би в облика на наставник Пер щях да ги отворя, но Пер беше мъртъв. Със сигурност пръстовите му отпечатъци вече бяха извадени от паметта на ключалките.
Да става каквото ще.
Припълзях вътре, затворих вратата и скочих във водата. Потокът ме посрещна като стар приятел — с топлина и приятелски потупвания. Понесе ме по тесния тунел. Ха! Нима сте толкова безгрижни, геометри?
Потокът ме отнесе до малката кръгла зала и ме захвърли върху решетъчния под. Водата ме обливаше с бучене и продължаваше нататък по водопровода. Лежах и се озъртах. Нямаше никого. Какво ставаше?
И в душата ми започна да се промъква плахо подозрение.
Немислимо. Невъзможно.
Но те можеше все още да не са намерили тялото на наставник Пер!
Те все още не го числяха сред мъртвите, а мен — сред живите!
Кой има право да контролира един наставник? Та той е извън подозрение! Ако наставник Пер е решил да напусне интерната — това би било дълбоко изстрадано и абсолютно лично решение. Ще се върне и ще обясни. Наистина, Кати ме беше видяла… при това ме беше видяла и в облика на Ник Ример, и в облика на Пер, и в моя собствен облик. Нима не й бяха повярвали? Нима тя не беше разказала за случилото се?
Невероятно.
Преследването на разузнавателния ми кораб също беше напълно обяснимо. Приближава се кораб и твърди, че в него е регресорът Ник Ример. А нали всички знаят, че регресорът Ример е загинал, докато се е намирал на лечение.
Странно… нелепо… и много възможно.
Приближих се до отвора на водопровода. Постоях под силната широка струя. Апатията и безразличието си отиваха, отмити от студения душ.