Давай, Петя… измини този кръг до края.
Хванах се за студените скоби и се измъкнах от филтриращата камера. Увиснах под люка, неудобно превит, и се заслушах.
Като че ли беше тихо. Понякога се чуваше звук, но едва-едва, толкова неясно, че това по-скоро беше пулсирането на кръвта в слепоочията ми.
Отворих люка, при което в пазвата ми се отрони шепа пръст, и се набрах, за да се кача в купола.
— Ох…
Леката сянка отскочи направо от лицето ми. Едва се удържах от първото си желание — да я хвана и да я задържа.
Винаги е така. Най-лесно е да се хване и да се държи.
Вместо това разтворих дланта си и оранжевата светлина на Зърното прогони мрака.
Червенокосото момче, отстъпвайки от мен, се натъкна на едно дърво и застина, опипвайки с ръце пътя. Веднага го познах и нещо в мен трепна.
— Тил, не се бой — помолих го тихо аз, докато се измъквах от люка. Свалих с крак капака. Момчето проследи движението ми без никакво учудване.
Навярно всички деца от интерната знаят тази Велика тайна — филтриращата камера на водопровода.
— Не се боя — отговори момчето полушепнешком, с моя тон. — А кой сте вие?
— Страшен подземен дух.
Той се усмихна неуверено.
— Само не викай, че ще се разпадна и ще се превърна в изгнило дърво — помолих го аз. Застанах на колене. С децата — като с кучетата… простете ми, духове на Песталоци16 и Макаренко17. Не бива да се доминира. Не бива да се потискат чрез високия ръст.
Особено ако си се измъкнал посред нощ изпод земята, мокър, мръсен и със зверска решимост върху лицето.
— Няма да викам. Не ме е страх.
— А защо си плакал?
Тил бързо изтри очи с ръкава на ризата си. Но отговори спокойно, макар и с лека досада:
— Нали знаете… Случва се… на човек да му се приплаче.
— Знам, Тил — съгласих се аз. — Глупав въпрос. Извинявай… че ти попречих.
— Нищо. — Момчето също се отпусна на колене, но не бързаше да се приближи. — А вие кой сте? В действителност?
— Мокър и гладен скитник. Вървял по улицата скитник, посинял и целият треперел. Знаеш ли я?
Не, естествено, че не я знаеше. Геометрите нямат стари коледни истории. Тил ме гледаше, сякаш опитвайки се да открие познати черти в лицето ми. Само че откъде би могъл да познава загиналия регресор Ник Ример…
— Наставник ли сте?
— Не. Честна дума — не съм.
Той кимна — беше повярвал. Любопитството и опасенията се бореха в него с учтивостта. Любопитството победи, както винаги.
— А какъв сте тогава?
— Чуждопланетен разузнавач.
Момчето замълча за момент. И все пак тази версия му беше доста по-близка, отколкото злият подземен дух.
— Чуждопланетен?
— Точно така.
— Регресор или прогресор?
— Просто разузнавач. Наблюдател.
— Това не може да бъде — поклати глава Тил. — Всеки го знае. Ненамесата е невъзможна заради етични принципи, законът на Харада-Риц…
Той изведнъж се успокои.
— Вие сте наставник. Проверявате ме. Знам, че това е урок. Урок по етичен избор, как бих постъпил…
— И как ще постъпиш?
Тил, изглежда, вече не се страхуваше. Приближи се, лазейки по земята. Светлите му панталони вече бяха безвъзвратно изцапани, но това не го смущаваше.
— Решението не е лесно — заяви той разпалено. — Е… както е доказал Харада… ако другата цивилизация изповядва етика, различна от нашата, тя не би се намесила. Възможен е примитивен силов конфликт заради разделянето на сферите на влияние или добросъседски отношения. Намесата просто не е нужна никому. Но ако етиката е близка до нашата, ненамесата става неприемлива… нали никой не може да гледа как братята му страдат. Намесата става оправдана. Така ли е?
— Да — съгласих се аз. — Ненамесата е невъзможна.
— Но после Риц е извел следствие… че допускайки възможността да помагаме на чужди раси, ние трябва да сме готови за аналогични действия по отношение на нас… Това… е… Неправилната аксиома!
— Защо е неправилна?
— Защото е неправилна! — заяви учудено Тил.
— А защо е аксиома?
— Ами защото не може да се опровергае!
Усмихнах се. Свят на неправилните аксиоми и логическите грешки. Това е почти моят свят.
— И как ще постъпиш, изхождайки от закона на Харада-Риц?
Тил изсумтя, изтривайки от муцунката си последните следи от неотдавнашните сълзи.
— Не знам. Длъжен съм да съобщя за вас на възрастните. Защото вие сте чуждопланетен разузнавач и можете да се опитате да ни промените. Но тогава ще наруша следствието на Риц… получава се, че предварително отказваме на бъдещи приятели свобода в етиката…
16
Йохан Хайнрих Песталоци (1746–1827) — швейцарски хуманист и педагог, създател на първата система за начално образование. — Бел.прев.