— Знаеш ли — съобщих му аз доверително, — тук добре ще помогне Принципът на по-малкото зло. Или Принципът за обратимост на истината. С тяхна помощ е много лесно да докажеш… каквото си поискаш.
Очите на Тил заблестяха.
— Вие сте регресор! — каза той радостно. — Знам, чел съм учебници. Това са принципи на регресорите!
От вълнение той за малко да ме хване за ръката, но се спря в последния момент. Можеше и да съм регресор, герой на детските мечти, но все пак не бях наставник.
— И сте дошли при нас, за да… не, млъквам!
Последното беше казано с подканващ тон — хайде, попитайте ме, попитайте ме какво си помислих. Попитах го.
— За да си изберете партньор! — изстреля Тил. — Знам, чел съм за това! Така правят, когато трябва да се внедрят на друга планета, и не сами, а уж със семейство — като в древността, когато са се събирали групи от мъж и жена и понякога са си взимали и дете! Вие искате да намерите момче… или момиче… — гласът му за миг потрепери, — за да се престори, че е ваше дете…
Тил ме погледна със съмнение.
— Е, или по-малък брат…
Мълчах. Зърното тлееше в ръката ми — насмешливо, снизходително. Хей, Пьотър Хрумов! Ти все още ли си убеден, че Сянката е по-нужна на Земята? Че Земята няма да се отърве без твоята помощ? А при геометрите общо взето всичко е наред?
— Не си мислете, че съм съвсем малък — каза Тил сърдито. — Познавам историята много добре. Особено крепостната ера. Ние с момчетата даже играем на нея…
Веднага някак посърна.
— Лаки познава историята много по-добре от мен — призна си той самокритично. — А Фал е артист. Когато се прави на барон или свещеник, веднага започваш да му вярваш. Даже забравяш, че всичко е нарочно. И освен това той не говори празни приказки. Никога не му се случва да се раздрънка. А на мен ми се случва.
След кратка пауза той добави неуверено:
— Гарик разбира от стара техника… ако там вече има машини…
Момчето вече беше там. На планетата на бъдещите приятели, която трябваше да се регресира спешно. Е, не съвсем спешно… за да може отначало да поживее там… да се престори, че си има семейство…
— А може би семействата там са големи? — попита Тил.
Къде „там“, момче? На планетата Земя? Да, има най-различни. Само че нея скоро няма да я има. Не, глупости, ще отнеса Зърното, ще влезем в Сянката и всичко ще бъде наред. Дегенератите ще си намерят светове по свой вкус, всеки от политиците ще получи трибуна, а без глупаци и политици току-виж сме живнали… Даже може да те отведа на Земята. Може би и с приятелите ти. Нека дядо да се порадва на новото педагогическо полесражение…
— Тил, хайде сега да не ти отговарям нищо, става ли? — предложих аз.
Той целият разцъфна. Явно реши, че всичките му догадки са самата истина.
— А това във вас фенер ли е?
— Нещо такова.
— Може ли да го видя?
— Не бива. Засега не бива.
Тил прие отказа ми равнодушно. За него огненото кълбо беше само необичаен фенер, нищо в сравнение с отворилата се перспектива.
— Какво съм седнал — каза той изведнъж с много сериозен тон. — Вие вече сте измръзнали. И сигурно сте гладен?
— Позна.
— Да вървим. — Тил скочи и ме хвана за ръката с преднамерено небрежно движение. — По-бързо! Ще се скрием в нашата стая.
— А как ще минем покрай часовия? — поинтересувах се аз.
Тил се усмихна.
— Фал е дежурен. Той няма да каже. Как мислите, че съм дошъл тук през нощта?
— А камерите? Тил, момчето ми, целият интернат се наблюдава.
— Знаем — изрече гордо Тил. — Само че ние сега нямаме постоянен наставник. Имахме един, много добър! Наставник Пер. Само че той си тръгна и засега още не са го заместили…
Точно така.
Те още не са намерили Пер!
И, странно — аз отново не усещах разкаяние. Даже напротив — чувствах се горд. За това, че само за час, прекаран в облика на Пер, бях успял да си спечеля такава репутация.
— А временните наставници поглеждат много рядко… при нас всичко е обмислено така, че да не гледат, когато не искаме. Честна дума! Никой няма да ви види!
Прекалено бях уморен, за да не повярвам на думите му. А и вкопчилият се в мен Тил явно нямаше намерение да си тръгва сам.
— Добре. Убеди ме.
— Само по-бързо — повтори Тил. — Скоро ще сменят Фал, трябва да стигнем бързо дотам…
Глава 6
Постоях под душа, наслаждавайки се на горещата вода. Добре би било да взема и вана, но като няма вана — нищо не може да се направи. Имаше само плоча на пода. В жилището на Ник нямаше такъв аскетизъм. Навярно за децата беше вредно да взимат вана?
Върху малката полица лежаха четири еднакви парчета сапун и четири шишенца с шампоан. Течността във всяко от тях беше изразходвана до еднакво равнище. Представих си Тил, грижливо отмерващ полагащата се капачка шампоан и поклатих глава.