— Не може — съгласи се неохотно изчислителят.
— Тогава каква е работата?
Струваше ми се, че ако той обясни, веднага ще намеря отговора. Някакъв странен, универсален отговор на всички загадки и проблеми. Защо силните са силни, защо слабите са слаби, какво представлява Сянката и как да накараме геометрите да не натрапват на всички своето приятелство…
— Не знам точния отговор.
— Карел, точните отговори изобщо не съществуват — казах аз благо. — Но винаги има догадки и предположения. Ти нали не се учуди на това, че ние с геометрите сме сходни. Значи имаш хипотеза по този въпрос?
— Само хипотеза. И не искам да я съобщавам.
— Защо?
— Вие ще я приемете и ще престанете да търсите сами отговора. По-добре да търсите отговора самостоятелно, независимо.
Замислих се за секунда.
— Карел, ако смяташ… ако мислиш, че ще приемем хипотезата ти, значи тя би поласкала хората?
— В някаква степен… — отговори неохотно влечугоидът.
— Например, че и ние, и геометрите сме потомци на древна могъща свръхцивилизация, някога заселила цялата Галактика… — започнах аз.
Влечугоидът се засмя тихо:
— Пьотър, подобни мечти са обичайни за младите, незрели раси. Досега не смятах, че хората са сред тях.
— Тогава е възможно…
Заговори дядо:
— Петя, бих могъл да ти изложа десетина хипотези. Че геометрите са плод на нашето материализирало се въображение, че ние сме плод на техен неуспешен експеримент или потомци на изгубила се експедиция…
— Плод на въображението? Защо не? Дядо, нали самият ти каза, че обществото им прилича на земните утопии! Дори помня, че някъде съм срещал регресори… или професори, Световен съвет…
— Това нищо не значи, Пьотър. Това е само въпрос на превод и възприятие. Когато изчислителят е налял в теб езика на геометрите, ти неволно си избрал адекватни заместители на техните термини. Отвсякъде — от научните списания, от прочетените в детството книги, от жълтите вестници. Ако беше френският астронавт Пиер или американецът Питър, планетата на геометрите щеше да бъде различна за теб. Съвсем различна. Ние гледаме света през очила с дебели криви стъкла, които са ни сложили в детството. Тези очила са възпитанието, културата, манталитетът. Никога няма да се избавим от тях. Бих могъл да те отгледам под черен похлупак, Петя, и тогава изобщо нямаше да се научиш да виждаш.
— Слушай дядо си, той е умен — каза Карел.
Гледах известно време усмихващия се влечугоид. После попитах:
— Наговорили ли сте се? Двама срещу един?
— Мислиш ли, че не съм прав? — поинтересува се дядо.
— Сигурно си прав — признах аз неохотно. — Ти си по-умен, дядо. Гордей се.
— Нищо, Петя, нали съм и по-стар.
Дядо се изкикоти тънко, както винаги, когато шегата му беше разбираема само за него.
— Тогава кажи какво ще правим? Ще поддържаме геометрите? Ще се бием за Конклава? А?
— Как си представяш търсенето на Сянката? — попита дядо след кратко мълчание.
— В кораба на геометрите има някакви маршрутни карти. Нали той дойде тук самостоятелно? Просто ще седна в него и…
— Ние ще седнем в кораба. Всички заедно. Ти, аз… ние с Карел. Данилов, Маша…
— Няма да се получи — изрекох аз с удоволствие. — Тези кораби са предвидени за един. Най-много за двама, но това е при кратки полети.
— Помниш ли при какви обстоятелства аларите плениха разузнавателния кораб на геометрите?
— Какво?
— Той се е опитал да превземе с абордаж аларски изтребител. Да се скачи с него и да го отнесе със себе си. Очевидно операцията е достатъчно отработена. Можем да скачим кораба на геометрите с нашата „Влъхва“…
Засмях се.
— Дядо, сериозно ли говориш? Към ядрото на Галактиката — в совалка с ракетни двигатели с течно гориво?
— Защо не?
Наистина, защо не? Млъкнах. Старата совалка ще служи просто като допълнителна кабина. Напълно възможно е мощността на разузнавателния кораб да е достатъчна и за полет заедно с нея.
— Между другото, двигателите там вече не са на течно гориво — добави дядо. — Аларите ги смениха със свои, плазмени.
— Смениха ги просто така?
— Да.
Понечих да се изкажа за центровката, аеродинамиката, термоизолацията, системите за управление които изобщо, изобщо не бяха съвместими с чужди технологии! После погледнах ухилената муцуна на влечугоида и премълчах.
Дивакът, на чиито лък са сменили обичайната тетива от изсушени черва със синтетична нишка, може да се усъмни дали лъкът ще може да стреля. Но май не си струваше да се държа като такъв.
— Аларите не ги ли е страх? Нали това е нарушение на закона…
— Това е нищо в сравнение с останалото — отрони дядо. — Е, Петя? Готов съм да се съглася с теб. Да използваме малкото време, което ни е останало, не за бюрократични безумия, не за спорове с идиоти от правителството, а за полет до ядрото. Може пък да ни се усмихне щастието. Да се срещнем със Сянката… високи, русокоси, внушаващи уважение хуманоиди, които ще ни научат на доброта и разбиране. И геометрите ще станат по-търпими, а силните ще се засрамят и ще се кандидатират за слаби, Земята ще се превърне в цветуща градина… И? Отиваме да преследваме едно чудо, Петя. Но заедно.