Хвърлих дрехите си — преминали с мен през всички изпитания още от планетата на зелените еколози — в люка на пералнята. Ример, между другото, се справяше и без пералня. Очевидно се смяташе, че възрастните се отнасят към дрехите по-внимателно и те не се нуждаят от често пране…
След половин час вече бях напълно благопристоен и вече изобщо не приличах на подземен дух. Дрехите, въпреки подозрителното бучене на пералния агрегат, се бяха изпрали и почти бяха изсъхнали. Прехвърлих Зърното в лявата си ръка и се облякох. Естествено, то ми пречеше, но не можех да го пусна.
Хайде, вземи решението си, Ник Ример!
Предай света си на Сянката — или ме пусни!
Ник мълчеше.
Въздъхнах, пригладих косата си с ръка и излязох от банята.
Стаята, в която живееха най-трудните възпитаници на интерната „Бяло море“, ми беше харесала още при първото ми посещение, в облика на наставник Пер. Цялата тази средновековна обстановка, старателно пресъздадена от четирите хлапета: „сламеният“ килим на пода; светилниците със старателно скрити лампички; плетеното перде на прозореца; грубите дървени маса и легла…
Цялата четворка сега седеше на едно легло и ме чакаше. Фал се беше върнал от дежурство и очевидно останалите го бяха въвели в ситуацията. Наистина невъзмутимо хлапе. Когато двамата с Тил излизахме от оранжерийния купол, дори очите му не трепнаха. Погледна накриво приятеля си, който беше сложил показалец пред устата си, и се обърна към срещуположната стена…
— Всичко е наред — каза къдравото светлокосо момче. — Ние имаме стари записи от системата за надзор. Такива, в които спим… Сега се предават точно те. Ако някой реши да погледне, няма да заподозре нищо.
— Благодаря, Грик. Вярвам ви.
Седнах на пода и погледнах децата с очакване. Е, питайте.
Момчетата се спогледаха.
— Откъде ни познавате? — попита Грик.
— Ние вече се запознахме, момчета. Преди седмица.
Погледи, изпълнени с недоумение.
— Говорихме за вземането на решения. За това, че съдбата на света понякога зависи от един човек…
— Наставник Пер? — попита изведнъж Тил. — Това вие ли сте, наставнико?
— Не вярвам! — изрече рязко Грик. — Не!
— А аз вярвам! — Тил скочи от леглото, хвърли се към мен и застана от едната ми страна, хващайки ме за ръката. — Ето!
Той просто си просеше ласки. За него нямаше значение дали казвам истината, или лъжа, само и само да може да ме смята за наставник… Погалих го по главата със свободната си ръка, в която не държах Зърното, и казах:
— Момчета, нека да се посъветвам с вас. Май няма с кой друг. А и в края на краищата, това е вашият живот. Вашият свят. Аз нямам право сам…
— Разказвайте — съгласи се Фал. — Навярно това ще бъде много интересно.
Той също се плъзна от леглото и легна на пода. Не до мен, но не и много встрани. Грик и Лаки останаха да седят, даже се приближиха един към друг. Ето — нормалното разделяне на групата при нестандартна ситуация.
— Само не ме прекъсвайте — помолих аз. — И без това ще ми бъде трудно. Изслушайте ме, а после питайте, ако нещо не ви е ясно.
Всички кимнаха. Дори и двамата скептици.
— Аз съм човек. Но човек от друга планета. Ние сме по-слабо развити в техническо отношение, но също летим в космоса.
Разказвах колкото се може по-накратко, колкото се може по-сухо. Не биваше да превръщам разказа си в лекция за цялата нощ. А имах да разказвам толкова много… За Земята, където в известен смисъл все още продължаваше любимата им крепостна ера — макар и да се бяхме научили да летим сред звездите. За Конклава, сковал стотици цивилизации с неумолими закони. Не защото е нещо зло, разбира се… по-скоро заради жестока необходимост. За това как появата на геометрите в нашия космос породи у слабите раси надежда — и аз, в облика на загиналия регресор Ник Ример, тръгнах на разузнаване…
Те не ми повярваха веднага. Виждах как лицата им се променят бавно, как по тях пробягва ту смайване, ту възторг от моята фантазия, а после — и разтърсващото осъзнаване, че казаното е истина. Може би ми помогна детската им доверчивост. Може би почувстваха, че не умея да лъжа. Лаки слезе от леглото и седна до мен. Последен се предаде Грик. Затова пък се предаде необратимо — седна до мен и ме прегърна през рамото. Прошепна, преминавайки с лекота на „ти“:
— Ние ще ти помогнем, регресор Пьотър! Вие ще бъдете наши приятели! И от Конклава ще ги научим да бъдат приятели!
Той вече се чувстваше не като малко момче, живеещо под непрекъснато наблюдение, а като храбър регресор…