Ник Ример, а ти слушаш ли ме?
Пречупен, предаден и забравен, най-добрият регресор на геометрите, все пак завърнал се в Родината си.
Слушаш ли ме?
— Там има къща. Също нищо особено. Голяма, наистина. Триетажна каменна къща, а в нея живеят само трима души. Семейство. Майка, татко и син. И всеки си има свои проблеми. Мъжът, Келос, се бои да не престане да бъде човек. Той знае, че му предстои безкраен път… и много, много се бои да стъпи на него. Само че, странна работа — бои се от самия себе си. Навярно прекалено е свикнал да отговаря за другите и да взима трудни решения. Това също се случва.
Възможно беше Ример да не ме слуша. Но тези момчета ме слушаха. И още как!
— Там живее и Рада. Красива млада жена. Тя много обича Келос. И се страхува, че той ще поеме напред… и ще се наложи тя да го последва. Тя не иска да ходи никъде. На нея й харесва да бъде човек — но в Сянката е някак срамно да си признаеш това.
— Глупави са — каза Лаки. Той също реши да се включи в разговора. — Глупави са, нали?
— Уморени са — поправих го аз. — Това се случва с всеки. А освен това те имат син на име Дари. Мъничко по-малък от вас. Ето с него наистина има проблем. Само че ми е много трудно да ви го обясня, това човек трябва да го види сам и да го разбере. Та такава е планетата…
Гледах ги и се усмихвах.
— Мисля, че ако някой ден в къщата им пристигнат четири хлапета… смели, но леко объркани… те изобщо няма да се разстроят. Може би дори много ще се зарадват.
Разбира се, аз съм мерзавец.
Абсолютен мерзавец.
Прося си отговора, който искам да чуя. Обещавам на клетите момчета не това, което може да им се случи, ако пристъпят през портала, а това, за което си мечтаят. Майка, татко и дом.
Но нали в Сянката се случва това, което поискаш? Нали?
— А ти ще се върнеш ли там, Пьотър? — попита тихо Тил.
— След време. Трябва да стисна ръката на Келос. И да му кажа колко съм му благодарен. А и нямам нищо против да им погостувам малко…
Котва. Хвърлях котва. Прокарвах нишки между световете. Изтъкавах нова реалност — не само за „трудната група“ в интерната на геометрите, а още и за Келос, за самия себе си, за всички, които преминат през порталите.
В християнската религия има едно такова понятие — духовно време. Ако се преведе терминът на научен език, това означава време, което няма посока. И принципът за причинно-следствените връзки в него действа по съвсем необичаен начин.
Та и аз в момента сякаш живеех в такова духовно време. Опитвах се хем да измъкна тези деца от ласкавия свят на геометрите, хем да върна Келос от огъня.
Кой знае отговора, когато той е скрит в Сянката?
— Ако ти сега пожелаеш… — Тил протегна ръка към Зърното. Но не го докосна — отдръпна се. — Из цялата Родина ли ще се появят портали?
— Сигурно.
— Тогава защо не го пожелаваш?
Това дори не беше въпрос. А обвинение. Предизвикателство. Пронизваща обида. И аз осъзнах, че Ник Ример все пак е постигнал своето. Зърното чакаше. И аз вече не спорех с него…
— Много хубаво е, че Пьотър не извършва необратими постъпки.
Чуждият глас зад гърба ми ме жегна като удар с бич. Лицата на момчетата се изопнаха, вкамениха се, моментално изгубиха живостта си.
— Най-неприятното, което може да се направи — това са необратимите постъпки. Умението да се избягват… да се отлага момента на взимане на решение, е голямо изкуство.
Обърнах се. Куалкуа бърбореше нещо — че в несъвършеното човешко тяло му е трудно да контролира обстановката и за готовността му да започне бойна трансформация… Аз не го слушах, а гледах към човека, влязъл през вратата.
Познавах го. Бегло.
От времето на посещението на Световния съвет.
Командорът от Далечното разузнаване Биг.
Едър, светлокос, с открито доброжелателно лице.
Бившият ръководител на Ник Ример, ако не грешах.
А най-смайващото за мен беше, че и децата го познаваха. Очите на Грик светнаха, Фал се усмихна, Лаки се надигна. Само Тил не помръдна, а си остана под ръката ми.
— Здравейте, момчета — каза нежно Биг. Той може и да не беше наставник, но се ползваше със значително по-голяма популярност.
— Здравейте, командор Биг! — отговори почти в хор цялата „трудна група“.
Изпитах странно усещане. Не, не за предателство… просто за подигравка със самия себе си.
Яви се в Родината змия-изкусител в образа на Ник Ример… Не ти достига ябълка, за да съблазниш най-малкия от геометрите…
— Командор Биг, кажете, това урок ли е? — попита настоятелно Тил.
— Не, момчета. Това не е урок. Всичко е истина. Вие разговаряте с чужд разузнавач.
Тил ме погледна в очите.
— Точно това ви казвах и аз!