Момчето предпазливо се отдръпна.
Така значи. Ала нямаше нищо чудно. Докато ситуацията си оставаше на границата на играта — те можеха да допуснат каквото си поискат. И че на света има стотици хиляди планети — не можеш да ги пребродиш. И че гъвкавите другари са хищни отвратителни твари, които не трябва да се уважават, а да се изгарят с напалм.
Но ето че се появи възрастен, който при това е известният из цялата планета герой, командор Биг. И с няколко думи сложи всички точки над i.
— Пьотър, мога ли да разчитам на благоразумието ви и по-нататък?
Биг си оставаше при вратата. Едва ли се боеше от мен — нещо в движенията му издаваше пълна увереност в силите му. По-скоро не искаше аз да се уплаша.
— В какъв смисъл?
— В най-прекия. Надявам се, че няма да пипате Зърното. — Бърз поглед към червенеещата върху килима точка. — А също така няма да докосвате момчетата.
Почувствах се отвратително.
— Зърното ще си го взема. Да ме извинявате.
Протегнах ръка и наистина хванах огненото кълбенце. Биг не каза нищо.
— А децата могат да си тръгват. Независимо дали ще ми повярвате, или не — никога не съм обичал терористите.
— Командор Биг, да излезем ли? — попита Грик.
Колко лесно изоставяте крепостта си, момчета. Без бой, без паника, без сълзи. Пространството на играта, в което бяхте готови да рушите авторитети, да търсите алтернативи, да правите свои изводи — е предадено без възражения.
Фалш. Всичко е фалш, момчета. И това ще ми е за урок. Не бива да вярвам, че по-старите поколения са по-мъдри, не бива да вярвам, че по-младите поколения са непредубедени.
— Не. Седнете и слушайте. Вие вече чухте прекалено много, за да си тръгнете.
Само аз оцених иронията на фразата. Момчетата послушно се разпръснаха, всеки седна на своето легло. Разбира се, Биг нямаше предвид „вие знаете прекалено много“. По-скоро възнамеряваше да ги обремени още повече.
— Какво искате? — попитах аз.
Биг се намръщи.
— Аз? Пьотър… задавате странни въпроси. Впрочем ще отговоря. Бих искал да видя Ники Ример. Славния юноша Ники, който толкова много обичаше Родината си.
— Не съм виновен аз, че е загинал. Вие сте нахлули в чужд космос. Изпратили сте разузнавачи… с идиотската задача да вземат пленници. Той се е сражавал сам с цяла ескадра. И сам е станал пленник, за съжаление — мъртъв пленник.
Биг кимна. Тръсна глава — дългите светли коси паднаха върху раменете му.
— Аз възразявах против подобна активност. Наистина възразявах. Вярвате ли ми?
Кой знае защо му вярвах. Може би защото Биг имаше лице на добър човек. Предразполагащо.
— Тогава е мой ред да задам въпрос. Как загина наставник Пер?
Знаеше. Той знаеше. А лицата на децата веднага се измениха.
— Мозъчен кръвоизлив. Не исках това. Уби го страхът… напрежението…
— Вярвам ви.
Биг сякаш си беше поставил за цел да направи добро впечатление.
— За съжаление имаше какво да се желае по отношение на здравето му. От доста години. Трябваше да помисли за отдих, за лечение, но…
Той замълча. Изобщо не можех да разбера какво иска всъщност…
Може би просто печелеше време?
— Навярно съм длъжен да разкажа някои неща…
Биг въздъхна и приседна на колене точно при вратата. Неволно си спомних как бях застанал самият аз, когато говорех с Тил. И колкото и да бе странно, напрежението ме отпусна.
Не заради преднамерено смирената поза на Биг, разбира се. Той беше доста силен, но аз не му отстъпвах кой знае колко много.
Просто осъзнах цялата ирония на ситуацията. Ние се опитвахме да осъществим контакт с едни и същи методи. Биг, но аз не съм дете…
— Преди всичко… Пьотър, потвърждаваш ли, че всичко казано от теб е истина?
— Да.
— Но как ти…
Той се сепна. И изведнъж се усмихна толкова тъжно, че аз се почувствах зле.
— За малко да те нарека Ник. Отдавна вече съм свикнал, че го няма, и все пак…
Нещо в мен трепна. Нещо от Ник. Но си премълчах.
— Как премина през контрола? Имам предвид не генетичната проверка, а изследването на паметта. Когато те изпратиха в санаториума, заподозрях нещо нередно. Прегледах сам записите. Но всичко беше негово… асоциативните поредици, логическите вериги, емоционалните отпечатъци… Как?
— Всичко, което успяхме да запазим от него, е в мен. Кажи, той много ли е летял?
— Да. Ники обичаше самостоятелните патрули. Обичаше свободното разузнаване.
— Той е говорел с кораба си. От скука, от самота… рецитирал му е стиховете си… спорил е… подстрекавал го е…
— Спорил е с кораба? — поклати глава Биг. — Да… такъв беше Ники.
— Не знам дали имам право да казвам това. Но понякога ми се струва… че той още е жив.