— Интернатът е изолиран, Пьотър. Напълно. Дойдох сам, защото смятам, че имаш достатъчно благоразумие, за да не се съпротивляваш. Да, разбира се, ти имаш своите особени възможности… Но така или иначе, няма да се измъкнеш.
— А неправилната аксиома на Риц? — възкликна Тил.
Биг погледна момчето с одобрение:
— Тук трябва да се изхожда от Принципа на по-малкото зло.
Аха. Нали ти казах, Тил…
— Пьотър, ти се сражава достойно, но загуби. Не защото ние сме по-силни, а защото справедливостта е на наша страна. В теб няма вяра, съгласен ли си? Ти също не си във възторг от Сянката. Така че не си струва да умножаваш грешките си…
Той се изправи. Въздъхна и протегна ръка:
— Дай ми Зърното. То не ти принадлежи, Пьотър. Нали така или иначе не можеш да активираш портал в нашия свят.
— Тогава от какво те е страх, Биг? — попитах аз.
— От твоите грешки. От нови жертви. Ти вече причини достатъчно зло, Пьотър. Изложи пред момчетата твоята страна от истината, твоя възглед за нашия свят. Жестоко, цинично…
— Посях зърното на съмнението?
Биг не разбра. Това беше земна фраза, преведена буквално на езика на геометрите.
— Сега ще се наложи най-добрите наставници в Родината да работят с момчетата.
— Нищо, ще се справите. Мисля, че имате и детски санаториуми.
— Ти си циник, Пьотър. Помисли си тогава за твоя свят. Нали сме еднакви и така или иначе ще ни се наложи да живеем заедно. Да дружим, да се борим, да вървим към щастието. Нека да постъпим така — ти ще ми дадеш Зърното. То ще бъде унищожено. А ние ще отидем заедно в Центъра за далечно разузнаване. Ще поговорим за твоята раса, за това какво можем да си дадем едни на други. Не ни смятай за догматици, Пьотър. Изобщо не е задължително да връщаме вашия свят до каменната ера. Ние можем…
Той буквално ме засипа с възможности, предложения, алтернативи. Договор между равни, приятелство, помощ — нали сега Земята е подчинена напълно на други раси… Всичко това, което ми беше говорил дядо, предлагайки ми да избера по-малката от злините. Светът на геометрите не е статичен, той еволюира, и толкова ли е лош всъщност, готов ли съм да се закълна, че Земята живее по по-справедливи закони…
Да, може би си прав в нещо, Биг. Вашият свят търси свой път. Толкова неумело, колкото и нашият, но не се хлъзга към безразличната всепозволеност на Сянката.
И аз наистина нямам право да ви връщам в Сянката, от която толкова отчаяно сте избягали. В мен я няма вярата, която е необходима за тази цел.
Всичко това, което изреждаше той, дори не беше предназначено за мен. Аз, в края на краищата, нямаше къде да се дяна. Трябваше да се предам, да призная, че не съм прав, и то точно пред тези деца, които се бях осмелил да уверявам, че светът им е несъвършен.
— Да вървим… да вървим, Ники…
Не биваше да казва това. Намръщи се, сякаш извинявайки се за думите си. Но Ник Ример вътре в мен потрепери и се подаде навън.
— Биг Алтруиста — казах аз. — Защо толкова мразиш този прякор? Та нали не сме ти го измислили с лоши чувства? Ти винаги си отстоявал най-добрите решения, минималните загуби, търпимостта към чуждите обичаи. А не обичаш прякора си…
— Пьотър!
— Ник. Ник Ример. Ти си прав, Пьотър Хрумов не може да решава за нашия свят. Но аз — аз мога.
Ник Ример подхвърли Зърното. Подхвърли го и го хвана. От огненото кълбо се посипа сноп бодливи искрици.
— Разбира се, Биг. Почти невъзможно е това решение да се вземе от обикновен човек — да се промени целият свят. За обикновените хора съществува Сянката. Но ние сме регресори. Ние сме свикнали да решаваме вместо цели светове. Удивително усещане, нали?
Изчаквах момента, в който Биг ще се хвърли към мен. Той никога не се беше гнусил от силови решения, тук нямаше да го спре никакъв алтруизъм. Но той все още не вярваше.
— Може би затова избягахме от Сянката? Не само защото ни оскърбиха чуждите светове, живеещи по свои обичаи. Просто там всеки решава… но само за себе си.
— Не прави това, Ники! Не изпадай в своя детски максимализъм! На Родината не й е нужна Сянката!
— Ние отдавна сме затънали в сянката, Биг. Всички ние. Още от деня, в който думата на по-възрастните е станала закон за нас. Откакто сме свикнали да вярваме в наставниците… откакто сме видели в учителите богове, във всеки срещнат — приятел, във всяка звезда — предизвикателство. И сме направили заслепяването си вечно. А аз не понасям нищо вечно, Биг! Съвсем доскоро рецитирах стиховете си на своя кораб. Искаш ли да изрецитирам някои от тях и на теб, Биг? Ти съвсем не си по-лош слушател, а аз никога не съм се осмелявал да рецитирам свои стихове пред теб…