Звездната сянка

Биг мълчеше. А Ник Ример, който никога, още от най-ранното си детство не беше рецитирал свои стихове пред други хора, каза:

Гласът на детството
от безкрайната далечина до юношеството долита.
Юношата го презира и не иска да го слуша.
Не, не,
мърмори той,
та аз не съм дете, незнаещо какво говори.
Ала детето винаги говори само туй, което знае.
Дори ако мълчи, и особено ако мълчи.
А юношата си расте, израства,
но докато не е пораснал,
не може да потисне в себе си тревогата,
нито сълзите или пък смеха.
Възпитателите искат
да го превърнат във подобие
на другите, изведени от тях на пътя.
Но той не ще да мисли в крачка,
не иска по нареждания да мечтае.
Да можеше във детството да се завърне.

Ник Ример се засмя и намигна на момчето Тил.

Зърното отново излетя във въздуха. Биг го следеше, готов да се хвърли — когато полуделият Ник и пришълецът Пьотър му позволят да падне. Навярно именно падането беше символ, позволяващ на Зърното да покълне.

Пьотър Хрумов хвана Зърното.

Ник Ример му позволи да падне.

Огненото кълбенце, пръскайки искри, потъна в „сламения“ килим.

Аз стисках в ръката си друго Зърно.

Биг падна на колене и посегна към Зърното. Разкъсаната тъкан на килима изхрущя. Блестящият, гладък под беше чист. Нямаше никакво Зърно. Нищо.

Само едва уловимо нещо, израстващо през камъка и пластмасата, метала и дървото, през Родината на Ники и Биг, Таг и Ган, Кати и Пер. Пронизващо планетата, обхващащо я с гъста мрежа от портали.

— Сбогом, Ники — прошепнах аз. — Сбогом, Ник Ример. Ти изпълни дълга си.

Него вече го нямаше в мен.

Ник Ример си беше отишъл заедно със своето Зърно. Беше се върнал в Родината си — която щеше да стане част от Сянката. Беше се върнал завинаги.

— Какво направи! Та това е необратимо, Ример!

— Той знаеше — съгласих се аз. — Той се въздържаше дълго време. Но това е неговият избор, командор Биг.

Биг се изправи. Той вече стоеше в малкото, бавно разширяващо се петно на портала. Нищо не се случваше с него, и аз не бях учуден — командор Биг обичаше Родината си такава, каквато е. Както и аз обичам Земята, между другото.

— Деца, излезте веднага — прошепна той. — Всички да се евакуират в купола. Бързо!

През вратата се чуваше шум. Да, Биг беше влязъл в стаята сам, само че други наблюдаваха случващото се. Ох, какви неща ставаха в момента!

И какво щеше да се случва тепърва на благополучната, единна, могъща Родина!

— Деца, излизайте! — извика Биг, без да откъсва от мен изпълнения си с омраза поглед.

Той какво, не разбираше ли? Порталът вече се беше разположил върху цялата средна част на стаята. За да излязат, децата трябваше да минат през него. Може би щеше да им се удаде.

Но кой знае защо, аз не мислех така. Тил, Грик, Фал, Лаки — гледайте. Решавайте. Вие вече усещате портала.

Значи той ви зове.

— Ти ще отговаряш — каза Биг. — Нека да не съм прав… нека да бъда наказан, но ти ще отговаряш! Няма да се измъкнеш!

Той като че ли се смяташе за способен да се справи с мен. Какво пък, може би. На малко неща ли ги учат регресорите?

Засмях се и пристъпих напред, към центъра на портала. Бяло сияние обгърна света.

— Така ли мислиш, Биг? Грешиш.

И светът на геометрите се разми, изчезвайки в Сянката.

Дали ми се стори, или наистина чух гласа на Ник Ример, почти като моя глас? Тих далечен глас:

А паметта
от какво се състои,
как изглежда,
и какъв ли вид
добива после
тази памет.
Възможно е някога, при спомени
за отдих, да е била зелена,
а сега е с кървавия цвят на плетената кошница,
с мъничка унила Вселена в нея
и етикет отвън със думичката „горе“
и с думичката „долу“
и с надпис „не изхвърляй“
с големи букви алени,
или пък сини,
или пък виолетови.
Всъщност — защо не виолетови,
или малиновокафяви,
след като вече мога да избирам.

Избирай, Ник Ример. Отсега нататък — завинаги — ти имаш правото да избираш.

За разлика от мен — защото всяко преминаване през портал е проумяване, и този път успях да разбера самия себе си.

Глава 7

Те чакаха. Просто ме бяха чакали — през двата дни, в които бях отсъствал. Противно на логиката, въпреки че регресорът Ник Ример си беше тръгнал, отвеждайки със себе си Пьотър Хрумов и отнасяйки Зърното.

Разбира се, на тях не им оставаше друг изход. Не биха успели дори да споделят съдбата на Земята. Ние всички бяхме минавали през портали, бяхме станали част от Сянката. Колко странно се получи — не приемахме Сянката, отхвърляхме я, но бяхме обречени да приемем главния й дар. Безкрайните възможности за избор. И все пак аз не бих могъл така. Да чакам, без вече да вярвам — и все пак да чакам.