Аз поне се движех. Без да вярвам, без да се надявам, но поне не стоях на едно място.
Спуснах се от хълма, нататък, където на фона на звездите се очертаваха краищата на кораба на Лигата. Легнал върху почвата, той приличаше на дремещ звяр, на дълбоководно чудовище, изхвърлено на сушата. Корабът изглеждаше чужд, не докосваше нищо в душата ми. Мъртъв къс чуждо желязо.
И фигурките на хората, застанали около огъня, бяха единственият ориентир, към който вървях, който чувствах.
Те не горяха дърва, естествено. Блуждаещата планета на Сянката беше безжизнена — вероятно завинаги. В поредицата от светове трябваше да има поне един абсолютно мъртъв свят. В центъра на кръга равномерно горяха еднакви бели трупчета. Очевидно и в Търговската лига обичаха живите пламъци.
Седнах до огъня и протегнах ръце към него.
— Кой си този път? — попита дядо.
Погледите ни се срещнаха.
— Ник Ример си отиде. Този път — завинаги.
Дядо кимна.
— А ти? Кой си ти?
— Твоят внук, дядо.
Гледах в лицата им. Навярно това беше справедливо — че ги бях предал, изоставил, бях си тръгнал — и се върнах.
Ако ми простят, значи сме квит.
Дядо заобиколи огъня, седна до мен, прегърна ме.
— Трудно ли беше, Пит?
Кимнах. Да, трудно беше. Разбира се. Винаги е трудно да убиеш нечия чужда мечта. Особено ако е била и твоя… в някаква степен.
— Геометрите са в Сянката, дядо. Така реши Ник Ример.
Маша се приближи и сложи ръка на рамото ми:
— Петя, Зърното пак ли се раздели?
— Да. — Повъртях в ръце огненото кълбенце. — Точно така, раздели се.
Изчислителят премина направо през огъня. Той вече не смяташе за необходимо да се преструва. Легна в краката ми и вдигна триъгълната си муцунка:
— Попитай куалкуа, Пьотър. Колко време е останало?
— Никакво — отговорих аз. — Съвсем никакво. Силните раси вече са се събрали, за да вземат решение. Няма да успеем. Изобщо. Мигновеното преместване в пространството не е достъпно за никого. Преди да се доберем до Цитаделата, силните ще успеят да унищожат Земята и да нападнат геометрите. Жалко. На тях и без това сега не им е лесно.
— Защо до Цитаделата? — намръщи се дядо. — Ти какво, смяташ да се явиш пред силните раси и да им докажеш колко сме добри?
— Глупаво е, разбирам. Но пътят до Земята не е по-къс. А и какво ще правим на Земята?
— Но Зърното…
— Вземи го. — Напъхах го в ръцете на дядо. — Ще можеш ли да предадеш Земята на Сянката?
— Аз — не. Но ти нали го получи!
— Не аз, дядо. Ник Ример, който не виждаше друг изход за родината си. А другото… другото го взе куалкуа. За него това е лесно и естествено. Колкото повече пространство за разширяване, толкова по-добре.
Само Данилов мълчеше и ме гледаше от другата страна на огъня. Той изглеждаше някак много остарял, кумирът на „Трансаеро“. Беше отслабнал и посърнал, сякаш всичките му сили бяха изцедени.
За сметка на това пък той пръв кимна с разбиране.
— Сянката отива при онези, които я желаят — търпеливо поясних аз. — Никой от нас не е способен да я приеме. Прекалено неприятни светове сме печелели в тази лотария. Дори и да отнесем Зърното на Земята, то няма да покълне. Не е дадено на нас.
— Сигурен ли си?
— Да, дядо. Сигурен съм.
— В кораба! — Дядо скочи. Движенията му бяха загубили непохватността си, той беше свикнал с новото тяло.
— Няма да успеем — изрекох аз вяло. — Разбираш ли, преди да се доберем дотам, решението вече ще бъде…
— Но няма да седим тук! — Дядо ми подхвърли Зърното и аз го улових. — Как можеш…
— Почакайте. — Данилов се изправи. — Пьотър, може и да си прав. Няма да успеем. И Андрей Валентинович е прав. Само че ако няма транспорт, може би ще успеем да се свържем?
Разбрах какво имаше предвид.
Куалкуа?
Той мълчеше, моят верен спътник и помощник, благоволяващ от време на време да извърши по някоя дреболия — да убие някого или да ми помогне да поспя в снега, но отхвърлящ всяко истинско действие. Частицата от онзи древен разум, който е разлят из световете на Сянката, отдавна оставил зад гърба си човешката форма на съществуване. Той мълчеше, защото знаеше какво ще поискам от него.
— Куалкуа! — закрещях аз. Преходът от тъпата обреченост, с която вървях от портала към огъня, към безумната последна надежда, беше прекалено рязък.
Не мога да се намесвам. Това е неприемливо. Ние служим на всички — но за дребни неща. Оправяме реактори, насочваме ракети към целта, превеждаме…