— Вярваш ли в успеха? — попитах аз.
Влечугоидът поклати глава.
— Тогава защо се съгласяваш? Можем да съвместим двете предложения. Аз ще полетя към ядрото, а вие с Данилов и Маша ще се върнете на Земята.
Дядо мълчеше. И изчислителят не се намесваше.
— Ти… ти само искаш да попаднеш там? — попитах аз, прозирайки истината. — Дядо! Ти искаш да видиш чуждия свят?
— Да!
Доколкото речевият апарат на влечугоида можеше да предаде гнева, дядо се възползва максимално от това.
— Нима не разбираш? — изрева той. — Нека винаги да съм бил глупак и фанатик, но съм бил честен глупак и романтичен фанатик. Знам всички космонавти преди началото на епохата на джампа по име! Плаках, когато марсианската ни сонда падна в океана… а на тебе това може и да не ти говори нищо. Когато американското лунно селище изгоря, за пръв път в живота си се напих от мъка! Исках звездно бъдеще за човечеството. То настъпи — но не такова, каквото очаквахме. Но дори и да се разруши голямата мечта — винаги остава място за по-малката. Личната! Може би само чрез такива малки мечти може и да се направи нещо наистина голямо, а? Да, искам да видя небето, пламтящо от звезди! Да попадна в центъра на Галактиката! Да стъпя на планета, където хората никога не са стъпвали и не би трябвало да стъпят в близките хиляда години! И може би да направя нещо за човечеството. Ако това изобщо е възможно…
Той замълча, не за да успокои дишането си — тялото на влечугоида изглежда не се нуждаеше от това, а за да събере мислите си.
— Разбирах, че може да умра още при старта от Земята — каза той тихо. — Но какво от това? Нека да съм труп, но в небето…
— Дядо…
— Кажи, че не съм прав — изрече дядо. — Знаеш ли, ще се съглася. В края на краищата, ти си по-добър от мен. Така съм те възпитал.
— Прав си.
Влечугоидът ме погледна с бледосините си очи.
— Знаеш ли, дядо — продължих аз, — ето например геометрите не умеят да искат нещо лично за себе си. Почти не умеят. Може би това е и главният им недостатък — че забравят за себе си?
— Егоизмът като залог за процъфтяване на една цивилизация? — Дядо не реагира на одобрението ми. — Не, Пьотър, не бива да се вкарва идеен базис под моето желание да тръгна с теб. Невъзможно е да се реши сега кое е по-правилно. Но изкушението да отида в ядрото е твърде голямо.
Не знам, може би дядо беше прав, че пресече философстването ми. Само че аз наистина се съмнявах в нормалността на хората, които не искат нищо лично за себе си. Нищо — нито власт, нито пари, нито бунгало на Малдивските острови, нито небе, в което има милиони звезди, нито сладкото треперене, което обзема тялото след джамп.
Ако човек няма какво да губи, той никога няма да разбере другия. С това вече са се сблъсквали мнозина — от земните политици до наставниците на геометрите. И светът, в който всички са загрижени само за другите, би бил един голям мравуняк. Впрочем, това вече не е мой проблем, а по-скоро на Лев Толстой с неговите нравоучителни писания. Или на София Андреевна3 с нейните спомени за великия си мъж и поведението му в бита.
— Добре, дядо — казах аз. — Нека да се поддадем на изкушението.
— Само че трябва да попитаме командващия на аларите какво мисли за това. Неговият авантюризъм също си има своите граници.
Дядо умее да охлажда ентусиазма.
Глава 3
Намерих Данилов в един от хангарите на флагмана. По-точно не го намерих сам, а ме отведе един алар, когото бях помолил за помощ.
Сега, когато си спомнях бягството си, разбирах, че то е било изцяло нагласено. Никога не бих преминал през тези преплетени, полутъмни, лишени от всякаква обичайна логика коридори. Трябва да си плъх или поне прадедите ти да са плъхове, както е при аларите, за да се ориентираш тук.
А мен просто ме бяха водили, оставяйки ми един-единствен път и създавайки илюзия за свобода. Колко странно — тази илюзия беше значително по-правдоподобна и симпатична, отколкото истинската, съвсем леко изкривена свобода в света на геометрите…
Данилов се грижеше за поддръжката на „Влъхва“. Както винаги, това изглеждаше нелепо. Дребен човек до грамадата на совалката, придирчиво оглеждащ кортризоновите плочки на обвивката, надничащ в дюзите и потупващ плоскостите. Глупава работа. „Влъхва“ не е лек автомобил и Данилов не е шофьор, за да успее да оправи някоя повреда.