Куалкуа?
Кажи им, че още не съм решил.
— Не е решил — повторих аз. — Още не е решил.
— Конклавът не иска да влиза в Сянката — каза даенло. Сякаш ми се оплакваше. — Дори и прадедите ни да са произлезли от ядрото… пак не искаме да влизаме в Сянката. Попитай го кога ще реши? След колко време?
Попитай го какво е това време — отговори куалкуа.
— Той пита какво е това време, силни даенло…
Даенло мълчеше. Дали твоята раса не е изпепелила света на куалкуа, силни? Може и да не са се нуждаели от света си… но винаги ли обичаме само това, от което се нуждаем?
Как ли щяха да вземат решение? Чрез съвещаване? Чрез гласуване… с вдигане на лапи и пипала, с изхвърляне на протуберанси и псевдокрайници?
— Човеко Пьотър Хрумов, представител на човечеството. Вашите действия излизат извън рамките на разрешеното за слабите раси.
Това присъда ли беше?
— Но действията ви не са донесли вреда на Конклава. Напротив…
Даенло помълча известно време.
— Човеко Пьотър Хрумов, кажи на куалкуа, че сме изяснили всичко необходимо и не се нуждаем повече от неговите услуги на преводач. Първоначалното обвинение към слабите раси, известни като човечество, алари, изчислители и куалкуа е оттеглено. Ще вземем решение. Свободен си.
Успях да погледна още веднъж алара и даже протегнах ръка към него. Не знам дали за да си взема довиждане, или просто за да докосна командващия, останал докрай с офицера си.
Но светът вече помръкваше. Куалкуа престана да поддържа връзка с копието на тялото ми.
А на мен ми предстояха грижи за собственото ми тяло. Звездите все така пламтяха в небето на ядрото, равнодушни и прекрасни, и в тях нямаше нищо — нито предизвикателство, нито любов.
Просто звезди.
Лежах на земята, завит с нещо като одеяло. До мен беше огънят, около който бяха застинали три неподвижни фигури.
Изчислителят забеляза пръв, че съм дошъл на себе си. Приближи се към мен с бърза безшумна походка, погледна ме в лицето.
— Всичко е наред — прошепнах аз това, в което изобщо не бях уверен. Гърлото ми беше пресъхнало, тялото ми се струваше безсилно. Само дланта, в която бях стиснал здраво Зърното, се беше вдървила. — Наред е, Карел…
Подхванаха ме и ми помогнаха да седна. Погледите на всички бяха измъчени и нетърпеливи, като погледа на влечугоида.
— Като че ли… се отървахме… — Опитах се да се усмихна. — Засега… можем да си отдъхнем. Предстои да вземат решение…
Маша ми подаде вода. Преглътнах, заслушан в тихия шепот на куалкуа.
Зърното, Пьотър…
Какво?
Остави го тук. Сложи го до огъня. Аз също ще решавам.
Защо ми помагаш, куалкуа?
Симбиозата е удачна.
Усмихнах се. Мисля, че той усети усмивката ми. Помолих:
— Саша, дядо, помогнете ми да стана. Уморих се от това небе. Време е да си идем вкъщи.
— Мислиш ли, че там ще ни посрещнат с отворени обятия? — Данилов мрачно се усмихна. — Дали не е по-добре да си останем в Сянката… Само за разбитата станция ще ни осъдят да плащаме заради всички космически неудачи… от времето на клетата „Мир“ досега…
— Защо ли не мога да се ужася от такива грандиозни мащаби? — попитах аз като се надигнах. — Нищо, нали имаме пропуск за „Свободния“. Ще превозваме домати с него.
ЕПИЛОГ
Най-много обичам кучетата заради умението им да прощават.
Заради великодушното превръщане на чуждата вина в своя собствена.
Тиран се притискаше към краката ми, като от време на време вдигаше муцуна и я тикаше в дланта ми. В погледа му се четеше само: „Стопанино, прощаваш ли ми? Нали вече няма да ме даваш на онова място?“
Няма да те давам, разбира се, че няма да те давам…
Защо хората не умеят да се преструват така! Само ако можеха да не превръщат провиненията в престъпления и да подават първи ръка!
Макар че навярно тогава бихме престанали да сме хора. Всички си имат силните страни и своите слабости. Всеки си има своите болки и проблеми. Студената мисъл на изчислителите, пасивното равнодушие на куалкуа, безмилостността на дженшите — кой може да прецени кое е по-лошо?
И ако винаги, винаги ни се удаваше да надвием онова, което ни е заложено от природата, от еволюцията, от възпитанието, от навика…
Облегнат на раздрънканата дървена ограда, наблюдавах съседната вила. Още нямаше девет часа, а там вече беше пълно с работници. Малко встрани от къщата се строеше нещо огромно. Приличаше ми на площадка за хеликоптери с хангар. Работата вървеше бързо и абсолютно тихо, като в сън. Очевидно се използваше звукоизолиращата завеса, която започнаха да внасят преди половин година от Андиан-7. Скъпо нещо. Хубаво, че я сложиха — колкото и да беше странно, сънят на дядо не беше станал по-дълбок.