Интересно, дали новобогаташите ще започнат да строят скоро край вилите си стартови площадки за междузвездните си яхти?
Вероятно скоро.
Дори и никога да не изляза отново в космоса, ще мога да се любувам на излитащите кораби. Ще се събуждам от тихото свистене на разсечената атмосфера.
Разбира се, ако домашният арест след едноседмичните разпити не бъде сменен със сибирски санаториум…
Вратата на съседната вила хлопна и оттам излетя като куршум разрошен малчуган с шорти и незагащена тениска. Явно бързаше. Когато ме видя на старото място, Альошка забави крачка. И все пак тръгна направо към мен, а не заобиколи, както обикновено.
— Здрасти — поздравих го аз пръв. Тиран ме погледна и не заръмжа към Альошка.
— Здравейте… — измънка смутено момчето. Поколеба се за секунда, после изрече решително: — А при вас имаше обиск. Две денонощия, без прекъсване!
— Аха — кимнах аз.
Альошка се колебаеше, явно не се решаваше да ме разпитва. После любопитството надделя.
— А къде бяхте?
— Далече — отвърнах аз. — Много далече.
— На Цитаделата? — Очите на Альоша блестяха. Естествено, той беше в течение на всички космически новини. Всички говореха за събирането на силните раси, макар и никой да не знаеше причината за това събиране.
— Още по-далече — отвърнах кратко аз.
— Вижда ли се оттук?
Разбира се, ядрото на Галактиката се вижда от Земята. Но реших да не разстройвам момчето.
— Не.
Той продължаваше да стои, ровейки с върха на незавързаната си маратонка в земята. Аз чаках търпеливо.
— Пьотър… а няма ли да ми подарите камъчета?
Ако беше попитал „не ми ли донесохте“, щях да поклатя глава. Обаче сега… Наведох се и взех изпод краката си парче чакъл… Сив, прашен, неотличим от милионите си събратя.
— Заповядай.
Момчето объркано взе камъчето. Повъртя го в ръце, погледна ме. Очите му заблестяха подозрително. Не беше очаквал такова нещо от кумира си… Е, трябваше поне на някого да съм кумир!
— Това е късче от планета, Альошка — казах аз. — Мъничка отломка от малка планета, на която живеят хора.
Той мълчеше.
— Най-обикновена планета, момче — търпеливо продължавах аз. — Нищо особено. Много вода, но и доста суша. Облаците плуват както си искат. Дъждът вали точно тогава, когато не искаш. Мръсотията е много, а горите линеят…
Погледът му изведнъж стана по-твърд. И устните му трепнаха, но не в полудетски плач, а в плаха усмивка.
— Най-обикновена планета — повторих аз. — Но засега нямаме друга. Нали?
Момчето кимна.
— А най-важното е — казах аз, преминавайки към шепот, и Альошка се приближи с крачка към мен, — че не сме длъжни да обичаме всички. И изобщо не сме длъжни да мразим всички.
— Разбрах — каза Альошка и сложи камъчето в дланта си. Разгледа го толкова внимателно, сякаш беше преливащ се топаз от Атас или призрачен минерал от Халдуин 12.
— Това е най-важното камъче в колекцията ти — казах аз. — Най-най-важното.
— Знам — съгласи се момчето. Погледна ме в очите и попита: — Пьотър Данилович, кажете, а мен ще ме вземат ли в лятното училище?
— Не знам — отговорих честно аз.
— А ще ме препоръчате ли? Е… когато порасна, разбира се.
— Нима това ще помогне с нещо?
Альошка явно се учуди.
— И още как!
— Тогава ще те препоръчам.
Той кимна и попита:
— Може ли да тръгвам?
Едва сдържах усмивката си.
— Върви.
Гледайки след бързо отдалечаващото се момче, аз си мислех, че едва ли ще ми се наложи да изпълнявам обещанието си. Моята препоръка не би помогнала на никого. Особено ако се отнасяше за космоса. В такъв случай по-скоро би навредила.
И все пак е приятно да те смятат за герой.
В джоба ми звънна телефонът. Извадих го и казах в слушалката:
— Ало.
— Пьотър, ти ли си? — поинтересува се Данилов.
Виж ти. И него ли го бяха пуснали? Боях се, че ще разпитват още месец-два бившия сътрудник на ФСБ.
— А кой друг?
— Не спиш ли?
— Не.
— Колата ще дойде след петнайсет минути. Приведи се в ред. Ще се преоблечеш в Звездния, сега ти подготвят костюма.
Мълчах, без да разбирам нищо.
— Към Земята се приближава церемониален кораб на Конклава! — изрева Данилов. — Обкръжен от пет торпи!
— И? — попитах аз, усещайки как всичко вътре в мен изстива.