След десет минути изборът беше направен. Широки, обикновени на вид гривни, около които след включване се появяваше силово поле с диаметър двайсет сантиметра. По ефективността си устройството напомняше дискова пила. Представих си какво би ми се случило, ако по време на бягството ми ми беше попаднал поне един алар с такова нещо на лапата и ме побиха тръпки. Маша поръча четири гривни, но аз не смятах да ги използвам. Прекалено лесно беше да си отсека собствената глава с тях или да си разпоря корема.
Следващият агрегат се оказа малко по-удобен. „Базовият излъчвател“, същата онази пушка от клипа, само че за разлика от аларите, ние трябваше да я държим с ръце. Спусъкът беше скрит в конусовиден корпус и аз заподозрях, че по време на битка аларите го натискат с език. Аларът не ни демонстрира този механизъм. Хванах излъчвателя с ръка — оказа се тежък, но, общо взето, можеше да се носи. После си спомних някакъв глупав фантастичен филм, където безстрашният герой носеше нещо подобно на мястото на загубената в битка ръка. Стана ми смешно и оставих излъчвателя.
Маша избра последното устройство сама. Аларите, навярно, го носеха на гърбовете си — лапите им очевидно не можеха да вдигнат дългата цев и тежката затворна част.
— Ггоршш? — поинтересува се Маша.
Аларът се развълнува.
— Не! Не! Това не е ггоршш, а е ггоршш! По-внимателно!
Маша не влезе в спор него. Хвана чудовищната пушка с ръце, кимна.
— Ще я вземем.
— На разстояние поне два километра и триста метра! — Аларът нервничеше докато Маша не върна ггоршша на рафта. — От укритие! При включване да се затворят очите!
— И да се прочете молитвата „Господи, помилуй“? — добави успокояващо Маша. — Ще вземем две бройки.
— Две хиляди? — обърка се аларът. — Трябва да проверя какво количество имаме на склад…
— Две единици — обясни Маша. — За мен и Данилов.
— Правилно — кимнах аз. — Имам проблеми с окомера. Току-виж не съм преценил разстоянието точно…
До вратата Маша погледна накриво едни яркочервени дискове и попита:
— Атомни мини?
— Да — отговори аларът предано. Изглежда, последният избор на Маша му беше направил впечатление.
— Познати нещица — каза Маша без особена почтителност, но не прояви желание да ги вземе. — Да вървим в каютата ми, Петя. Имам кафе.
— Откъде такива познания по техните оръжия? — попитах я аз в коридора.
— Достига по малко информация — избегна пряк отговор Маша.
Знаем ние до кого обикновено достига информацията…
Бях посещавал само веднъж каютата, която аларите гостоприемно бяха отделили за хората. Когато седнах в креслото, неволно си спомних искрената радост, изпитана при мисълта, че има специални подставки за седене.
Весела болест е склерозата. Пълна е с приятни изненади.
Кафето беше швейцарско, нес, в самозагряващи се чашки от полетния порцион на совалката. Махнах глупавата тръбичка — кафето се пие със сламка само в безтегловност или в състояние на умопомрачение, — и раздрах капачето от фолио. С удоволствие подуших аромата — онова нещо, което заменяше кафето при геометрите, все пак имаше съвсем различен вкус — и отпих.
— Благодаря, Маш. Точно от това имах нужда.
Общо взето на жените винаги са им приятни комплиментите за кулинарното им майсторство. Дори ако само са отворили консервена кутия, си струва да им се възхищава човек така, сякаш са го нахранили със задушена есетра или с разварен узбекски пилаф. Маша също прие комплимента с удоволствие.
— Не мога да разбера как летите по цял месец — каза тя. — Нищо от порциона ви не става за ядене.
— На космодрумите има ресторантчета. Там готвят нормално.
— И какво, зареждат всичко от Земята?
— Не, разбира се. Обикновено доставят образци от месо, картофи, зеленчуци. И извънземните ги създават с хранителните си синтезатори. Пак излиза скъпо, но е по-евтино, отколкото да се доставя от Земята.
— Удобно — съгласи се Маша.
— Не съвсем. Разбираш ли, обикновената храна винаги е различна. Дори ако картофите са от съседната нива, пак са различни. Да не говорим за месото — не може да има две еднакви крави.
— Отвратително е да се убиват животни за храна — каза неочаквано Маша.
— Ти май не беше вегетарианка…
— Не, но единствено защото не е разумно. Животинската храна е необходима, затова се налага да прибягвам до нея.
Този подход ме развесели. Обичаш месо — значи няма какво да маниерничиш…
— Смешно ли ти е? — попита строго Маша.
— Да. Твоите познания по военните въпроси и любовта ти към животните…
— Знам, знам, Хитлер е бил вегетарианец… Пьотър, едно е честният бой, и съвсем друго — да се използват живи същества за храна…