Не продължих да я разпитвам, в подобни случаи това е безполезно, само отбелязах:
— Както и да е, но любовта ти към оръжията е характерна по-скоро за мъжете.
— Е, и какво? Като малка много се терзаех, че не съм се родила момче. Водиха ме даже и на психиатър, но се оказа, че няма сексуални нарушения, само повишена агресивност и стремеж към надмощие.
Задавих се с кафето и се зарекох да не говоря с Маша на подобни теми. Подобна откровеност винаги ме е плашела.
Но обстановката, честно казано, беше подходяща само за подобни разговори. Дядо и изчислителят — уви, сега се налагаше да се мисли за двамата като едно цяло, — отсъстваха, може би говореха с командващия. А Данилов беше останал при совалката.
— В оръжейната отначало си помислих, че ще загребеш всичко — казах аз, неловко сменяйки темата на разговора. — Заради нарасналата агресивност.
— Защо? Един образец на оръжие, базирано на силово поле, един лъчев излъчвател, и най-важното — ггоршшът. Няма никаква полза да се нахалства… Пьотър, ще позволиш ли един личен въпрос?
Мигновено настройвайки се за нещо неприятно, кимнах.
— Тежко ли понесе смъртта на дядо ти?
— Какво?!
Маша въздъхна, седна срещу мен.
— Пьотър, това все пак е смърт. Не бива да се мисли, че човекът всъщност е само комплект от електрически сигнали в синапсите.
— А какво е тогава? Душата? — Гърлото ми пресъхна и започнах да заеквам.
— Не е задължително. Не съм вярваща. Но тялото е поне половината от човека.
Погледнах я в очите. Не, тя не се шегуваше. Пък и такива като нея не се шегуват.
— Маша, за мен и теб — може би. Ние сме млади. Хормоните ни кипят.
Изненадващо за самия себе си преминах на по-циничен тон:
— За теб сигурно аз съм сексуално привлекателен…
— Има нещо такова — отговори спокойно Маша. — Макар и по-малко от Саша Данилов.
— А дядо, извинявай, вече е на доста години… — продължих аз, преглъщайки обидната откровеност. — Той яде предимно кисело мляко и детски пюрета. Да изпуши тайно една лула за него е събитие, а да си пийне малко водка — разюзданост.
— А да се разходи из градината, да вземе някое цвете в ръка, да погали кучето?
— Когато съм на Земята, едва ли не насила го карам да се разхожда!
— Все едно, Петя.
— Маша… а ти наистина ли го обичаш?
— Обичах Андрей Валентинович и ще продължа да го обичам! — отсече Маша. — Него самия, а не гущера с неговата памет!
Нещо в мен се взриви. За секунда чашката с кафе потрепери в ръката ми, готова да се отправи в полет с ясно определен адрес.
Спря ме само това, че кафето още беше прекалено горещо.
Станах и излязох от стаята. Трябваше да помогна на Данилов в проверката на совалката. В края на краищата, аз бях втори пилот.
Втори пилот, а не комплексирана девойка, за която човекът и неговата външност са едно и също.
От каквото и да са се ръководели аларите — презрение към нашата изостаналост или искрено дружелюбие, — начинът на управление на совалката изобщо не беше променен. Пилотиращият компютър продължаваше да е напълно уверен, че двигателите са с течно гориво. Практически неизчерпаемият запас от гориво и огромната тяга изобщо не смущаваха машината.
Престанах да говоря с Маша. Тя ме поглеждаше, очевидно съжалявайки за откровеността си, но аз предпочитах да игнорирам погледите й. Дядо, разбира се, също не казваше нищо.
Първоначално искахме да сложим товара — оръжията и някаква храна, предоставена от аларите — в товарния отсек. Оказа се, че в суматохата около бягството и полета всички са забравили за складираните там бюстове, толкова жадувани от джелите. Безоките глави на партийните вождове от миналия век, героите от кримския конфликт и президентите имаха укорителни изражения.
Наложи се да съберем снаряжението в кабината.
Аз останах в совалката до последната минута. Когато всички, включително дядо-изчислителят, се настаниха, стиснах ръката на Данилов и скочих на пода. Данилов си игра дълго, докато затвори люка, а на мен ми се наложи да го гледам отдолу. В хангара се беше събрала солидна тълпа алари, сред тях беше и командващият. Преди да вляза в корабчето на геометрите, се приближих към него.
— Надявам се, че моят офицер няма да ме подведе — каза тихо аларът.
Куалкуа, как е най-добре да отговоря?
Той помълча секунда, даже реших, че е игнорирал въпроса ми.
Вярата и любовта ще ми помогнат.
— Вярата и любовта ще ми помогнат.
В погледа на алара се появи жив интерес.
— Пьотър Хрумов, какво беше за теб моята постъпка? Хитруване, както смята Александър Данилов?