Остър слух имат. По-точно не те, а куалкуа…
— Не — казах аз, след като се замислих. — Доверие.
— Изпитваш ли благодарност?
— Май не. Признателност.
— Това също е хубаво. — Командващият замълча. Сметнах това за знак, че сбогуването е приключено, и тръгнах към разузнавателното корабче.
Куалкуа, трябва отново да стана Ник Ример.
Отговор не последва, но лицето ме засърбя. Куалкуа се просмукваше през плътта ми, изваждайки клетките на повърхността, принадлежали някога на останалия непознат за публиката поет на геометрите.
Когато се приближих до кораба, вече бях Ник.
Полусферите на кабината се разделиха. Докоснах корпуса, готов да скоча в черупката си, и в този момент таванът на хангара се отвори.
Порив на вятъра — кратък, секунден — и силовото поле прикри отвора. Над хангара пламтяха ослепителните звезди. Над хангара сияеше мразовита космическа нощ. Вдигнах глава и видях как „Влъхва“ се потапя в нея, как по корпуса на кораба пробягват искрици от взаимодействието със силовото поле. Оттук, от вътрешността на флагмана, междузвездната пустота не изглеждаше като нещо страшно. Напротив, беше пронизващо красива в своята неприкрита голота, великолепна, нежна и покорна.
Тя трябваше да стане наша красота. Длъжни бяхме отново да излезем в космоса. Като равни. Нека не сме най-правите, каквито смятат, че са геометрите. Нека не сме най-древните, като куалкуа. Нека не сме най-умните, като изчислителите.
Да бъдем себе си.
Вдигнах длан и скрих от погледа си рояка звезди, принадлежащи може би на силните и слабите. Може би пълни със свой, кипящ и непокорен живот. Може би чакащи първия си посетител.
— Почакайте още малко… — прошепнах аз.
„Влъхва“ изплува в пространството.
Отвътре разузнавателният кораб беше същият като кораба на Ник. Кабината се затвори, в същия миг светнаха екраните, мушнах ръце в колоидния активатор.
Добре дошъл на борда. Събрана е ценна информация за чуждия кораб.
Компютърът, който, по думите на извънземните, смяташе себе си за разумен и всемогъщ, изобщо не се учуди, че един напълно непознат хуманоид се преобрази в неговия пилот. В това отношение машините на геометрите никак не превъзхождаха човешките.
— Прекрасно. Да полетим и да следваме кораба, който стартира пръв.
Събрана е много ценна информация! Трябва да се достави в Родината.
Обзе ме секунден страх, че корабът ще престане да ми се подчинява и ще тръгне към геометрите с доклада.
— Добре. Но първо ни очаква крайно важна мисия на приятелство.
Толкова голяма ли е важността й?
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
Изпълнявам.
Корабът започна да се издига. Аларите долу се разпръскваха, отстъпвайки към стените.
— А сега слушай задачата — започнах аз. — Ще следваме кораба на разстояние… да речем, сто крачки. Когато се отдалечим на сто хиляди крачки от кораба, от който стартирахме…
Няма нужда от вербална конкретизация — спря ме компютърът.
И ние поехме подир „Влъхва“.
Глава 4
На разстояние пет километра от ескадрата корабчето на геометрите се скачи със совалката. Естествено, това не беше скачване по земните разбирания. Разузнавателният кораб буквално се залепи за совалката — доколкото успях да забележа, без участието на никакви скачващи механизми.
Сега представлявахме нелепа конструкция от космически самолет и залепен за него в района на шлюза диск. На мен, в условията на изкуствена гравитация, ми изглеждаше сякаш се бях мушнал с кораба под легнала настрани совалка.
Няколко минути отидоха, за да обясня на компютъра къде са „горе“ и „долу“ в совалката и накъде трябва да бъде насочен векторът на гравитацията. Щеше да е глупаво, ако не се възползвам от възможностите на чуждия кораб да създава удобства.
После разузнавателният кораб отвори коридор към совалката.
Работата с разтварящата се като листчета на цвете кабина не се оказа толкова проста! Ако отначало това изглеждаше като чисто механично устройство, сега разликата между технологиите на Земята и Родината беше налице. В обвивката се отвори процеп, идеално копиращ люка на „Влъхва“. Аз слязох от креслото, което сега изглеждаше като закрепено за стената, внимателно докоснах люка с обратната страна на дланта си и отдръпнах ръка.
Студено, по дяволите!
Сто градуса. Под нулата, естествено.
— Отваряй, свой съм! — извиках аз, сякаш надявайки се, че гласът ми може да бъде чут през дебелата обвивка.
Отговори ми тишина. Какво се мотаеха там?!
— Хей, случайно да сте викали шлосер?