Куалкуа, можеш ли да помогнеш? Куалкуа?
Симбионтът не отговори веднага.
Не. Не и в близките часове. Много оригинално оръжие. Периферната нервна система е в шок. Бих могъл да изградя дублираща структура, но имам същите проблеми като теб.
За пръв път в живота си не усещах радост от такова тържество на земната техника.
А с изчислителя не си ли в симбиоза? Той сериозно ли е повреден?
Не. Расата им е недостъпна за симбиоза с нас. Тяхната жизнена основа е съвсем различна. Сливането с тях е също толкова невъзможно, колкото и сливането с плазмената основа на торпите. Удивително е, че парализиращият лъч повлия на изчислителя… Небелтъчните структури трябва да са по-нетолерантни.
Да, това наистина беше триумф на земната наука! Оказваше се, че изчислителят е небелтъчна форма на живот! И все пак беше поразен!
Защо всичките ни технически пробиви са и винаги са били свързани с военните?
— Пригответе се за джамп! — каза Данилов.
Но дори обзелата ме еуфория не прогони страданието.
Като на люлка… умопомрачително люлеене. Издигане и падане. Светлина и мрак. Екстаз и тъга. Минаха четири джампа, преди да ми се стори, че тялото ми започва да ми се подчинява.
Уви, не само аз бях забелязал това. Преди петия скок Данилов и Маша ме завързаха — неподвижно, като изхабиха цял скоч за целта. Влечугоидът също се оказа пленник на креслото си. Него го залепиха още по-здраво — явно се съмняваха в границите на физическите възможности на извънземния.
— Петя, жаден ли си? — попита Данилов.
Той беше напълно доброжелателен и от това ме обземаше още по-голяма тъга. Имаше ли сега на света място за герои-самотници? Може да станеш симбионт на чудовищна древна амеба, може да позволиш на изчислителя да изтрие собствените ти спомени, а после да преминеш през всички кръгове на рая на чужд свят и да се върнеш. Всичко може. Само дето в решаващия миг ще се окаже, че не са си и помисляли да свалят от врата ти невидимия нашийник. И този, когото си смятал за приятел, е бил рамо до рамо с теб само по нареждане на началниците си, а нервната, дръпната девойка търпеливо е чакала „часа хикс“…
— Говедо… — прошепнах аз и чак се учудих, че устните ми се подчиняват.
В очите на Данилов проблесна огънче на нервност.
— Пьотър, сигурен ли си, че имаш правото да решаваш кое е по-добре за Земята?
— Да!
— Ами и аз съм сигурен за себе си — кимна той със задоволство.
— Има една… разлика… — изтръгна се от мен. — Ти ме измами. Предаде ме.
— Може би това означава, че познавам по-добре живота? — Без да дочака отговор, Данилов кимна. — Да, така е. Жаден ли си?
Бях страшно жаден.
След осмия джамп Данилов отново се поинтересува дали не се нуждая от нещо. Този път не се отказах от водата. Пресуших чашата на един дъх и даже се канех да попитам дали корабът на геометрите си е на мястото. Много ми се искаше да чуя, че се е откъснал от нас, унищожен е по време на джамп, включил е двигателите си и си е тръгнал… където ще, дори и в своя си свят.
За щастие разбрах навреме, че корабът не се е дянал никъде. Иначе щеше да изчезне гравитацията. Умната и наивна техника на геометрите очакваше пилота си…
След дванайсетия джамп Данилов дълго време се занимава с навигационния пулт. Ясно беше, че сме се отклонили от курса. Идеше ми да предложа помощта си, но полковникът, естествено, нямаше да ме допусне до управлението, А да казвам това само като подигравка към врага… несериозно бе някак. Наивно.
— Саша, дали да не изчистим трюма? — попита Маша.
Данилов се замисли, после защрака превключвателите. Навярно нямаше никаква реална необходимост да се освобождаваме от бюстовете. На джампъра му е все едно каква е масата на кораба, а плазмените двигатели на аларите така или иначе не биха се справили. Но изглеждаше глупаво да се връщаме със стария товар.
— Закрепващите скоби са махнати, разблокирам — инстинктивно започна да коментира действията си полковникът. — Отварям люка…
Неволно погледнах към един от обзорните екрани. И имаше за какво. Зрелището беше необичайно.
От разтворените крила на люка в снежната вихрушка от замръзващ въздух започнаха да изскачат каменните глави. Прожекторът на товарния отсек се включи и в ослепителния лъч всички те изглеждаха захарнобели, чистички и изрядни, изпълнени с печална красота. Полетя весел рояк от блестящи плешиви бюстове, изцяло запазили оптимизма си, в горда самота се отдалечи към безкрая и исполинската фигура на навъсения вожд, после се проточи редица от почти непознати лица, чиято слава беше далеч не толкова дълговечна, колкото е камъкът. Последно от трюма изхвърча смаяно и късогледо опулена физиономия, сякаш питаща: „Как така, а мен за какво, другари?“. Тя премина опасно близо до камерата, премятайки се, и погледна обидено в обектива. Маша изведнъж изруга, сякаш имаше лични сметки за уреждане с този деец. Впрочем кой знае? Можеше да е била лишена от родители и да се е озовала в сиропиталище по най-различни причини.