— Изхвърли, изхвърли баласта… — пропя фалшиво Данилов някакъв непознат мотив. Изхъмка и замълча. Каменните сюрпризи потеглиха на пътешествие из Вселената… Ще донесат радост на някоя цивилизация след стотина хиляди години. Може би безропотните скулптури ще станат най-ценните експонати на извънземните музеи и най-блестящите умове на бъдещето ще ги опипват с хлъзгавите си псевдокрайници и ще опулват стълбовидните си очи, докато размишляват за величието на изчезналата култура…
— Всички да поспят — каза неочаквано Данилов, прекъсвайки увисналата в совалката тишина. — Ще скачаме след два часа. Предполагам, ще се наложи поредица от три джампа. Пьотър, нуждаеш ли се от нещо?
— Да — принуден бях да си призная. — Да се облекча.
Данилов ми развърза ръцете и ме отведе до санитарния възел. Когато се връщах — краката ми бяха вързани и се подпирах на рамото му — улових погледа на влечугоида. Печален и безнадежден. Май този, който ме гледаше, беше дядо.
— Данилов, ще те повишат ли? — попитах, докато полковникът отново ме завързваше за креслото.
Той мълчеше.
— Ще станеш генерал — продължих ехидно аз. — За цяла седмица. Или месец. А после извънземните ще изпепелят Земята. Така че не си купувай недвижимо имущество. По-добре разпусни. Бунгало, кокосов ром, прекрасна мулатка…
— Петя, не си прави труда — каза иззад гърба ми дядо. — Той вярва, че постъпва правилно. В това е цялата беда.
— Андрей Валентинович, не си струва — отговори спокойно Данилов. — Петя може да ме смята за негодник. Вие също. Само времето ще покаже кой е бил прав.
Тук стигнахме до консенсус. Последната дума винаги остава за онзи, чиито ръце не са завързани.
Най-добросъвестно се опитах да заспя. Затворих очи. Обаче напрежението от последните няколко дни беше прекалено голямо. Пред очите ми се мяркаха парчета от киноленти, сякаш монтирани от безумец. Геометрите и аларите, кораби и планети, Гъвкавите другари и невъзмутимият куалкуа. Великият, единен, безстрастен куалкуа…
Сега мога да помогна.
Какво?
Да осъществя ли бойна трансформация?
Сърцето ми се разтуптя. Как можах да забравя за своите не съвсем човешки възможности? Да разкъсам въжетата…
Жената охранява. Данилов спи, но Маша бодърства. Те не са забравили, че ти си по-силен от обикновените хора. Тя има още един парализатор.
Тогава какво предлагаш?
Гледай.
Пръстите ми запукаха. Погледнах надолу към китката ми, завързана за страничната облегалка. От показалеца ми бавно излизаше тънка бяла нишка.
Като с гъвкавите другари…
Нишката запълзя тихо по пода. В резките подръпвания на бялото пипало имаше нещо отвратително, паяково. Тази хищна плът не беше част от мен. Живееше собствен живот. Дори не беше необходимо да правя нищо. Само да разреша на куалкуа — и той ще се вреже в тялото на Маша. Направо като при секс — старият Фройд би останал доволен. И нищо че майорът от ФСБ Маша Клименко държи в ръцете си парализатор. Аз самият съм оръжие.
Отвратително, безпощадно и нечовешко.
Не бива!
Нишката застина. Куалкуа чакаше.
Не прави това. Не смей да го правиш.
Защо? Нали искаш да се освободиш?
А защо не бива? Откъде да знам? Врагът винаги е враг, в каквато и ларва да се крие. И аз съм готов да нападна Маша, без да се замислям, че тя е жена, без да си спомням, че ми е била приятел…
Но не и по този начин. Не така! Не с предателско ужилване на чужда протоплазма!
Има една странна граница във всички тези междузвездни игри. Граница, която не трябва да прекрачваш — ако все още помниш откъде си дошъл и под чие небе си се родил.
Не бива да се слагат за охрана на концлагерите същества от чужда раса. Това бяха забравили геометрите… Не бива да се напада същество, което има твоята кръв, с помощта на извънземно-симбионт. Това щях да се постарая да запомня аз…
Добре. Разбрах.
Нишката затрепери, прибра се в тялото ми. Куалкуа се съгласи без възражения.
Никога не прави такова нещо с хората — кой знае защо го помолих аз. — Докато си в моето тяло, не го прави.