Тази станция беше един от последните опити на нашата космонавтика да си върне изгубеното лидерство. Или поне част от него. Безнадежден и наивен опит, както и всички останали — завод за производство на свръхчисти полупроводници и неалергенни ваксини, който не знам дали изгоря или просто беше изоставен в орбита, лунна база, която вече трета година работеше в автоматичен режим, недостроеният „Зевс“ — кораб за полет към Юпитер, проектиран преди изобретяването на джампа и вече успял да остарее безнадеждно…
„Влъхва“ влезе в хангара, почти допирайки стените. Беше необходимо цялото майсторство на Данилов, за да вмъкне двата кораба вътре, без да ги разбие. Той маневрира още половин минута, тихо псувайки, докато угаси инерцията. „Влъхва“ се люлееше из хангара като оловно топче, вкарано в малка чуплива играчка за елха. Всеки удар в стените можеше да повреди сериозно станцията, но Данилов нямаше друг изход. Най-накрая совалката застина, или по-точно започна да се спуска бавно върху стената на цилиндричния хангар, привличана от едва усещащата се центробежна сила. Люкът на хангара започна беззвучно да се затваря, скривайки ни от любопитните радари на другите станции на СКОБ.
Ето че пристигнахме. Два кораба, двама герои и двама пленници. Налегна ме апатия и затворих очи. Стигаше ми толкова. Не можех да се боря безкрайно. Имах шанс — там, по средата на пътя, когато куалкуа услужливо подаде пипалото си. Не пожелах, не можех да се възползвам от този шанс. Значи край.
Извинявайте, алари.
Извинявай, Земя.
Никога не съм мислил, че в тесните ни космически станции наблъскват помещения, които не са от първа необходимост, като затворите. Или тук той се наричаше по друг начин? Карцер, арест, изолатор? Не знам. Едно е сигурно — при аларите ми беше по-комфортно.
Килията беше съвсем малка, с размера на дворна тоалетна. В ъгъла й наистина се намираше малка клозетна чиния, над която с детска непосредственост конструкторът беше разположил термоконтейнер за затопляне на храна. Имаше и телевизионен екран — аз със смайване се убедих, че работи, но предава само няколко руски телевизионни канала. Виж ти, налице беше грижа за културния отдих на затворниците. Намерили им бяха занимание — предаваха на борда на станцията поток от сапунени опери и вяли шоу-програми…
Докато водеха мен и влечугоида из станцията, тя кипеше като разтревожен кошер. По тесните коридори се носеха черни барети — руските космически пехотинци. Бойният пост, покрай който минахме, беше плътно затворен — значи беше въведена бойна готовност първа степен и зад ракетните пултове седяха мерачи.
Всичко беше страшно сериозно. Страната е тръснала побелелите си коси, поиграла е с изнемощелите си мускули и е решила да не изпуска от ръце чуждата технология. Къде ще се месиш тук… Седи и гледай, отговаряй на въпросите и се разкайвай за греховете си.
Разгърнах тесния хамак и се качих в него. Псевдогравитацията беше съвсем лека, тежах колкото една котка. Под тавана мъждукаше жълта лампичка, от време на време станцията потрепваше — извършваше някакви маневри. Нима измамата не беше успяла и презокеанските ни приятели сега хокаха президента?
Само че свободен ли беше президентът да предаде мен и влечугоида на цялото човечество? Тази операция се провеждаше от службата за държавна сигурност. Тя едва ли щеше да пожелае да ни дели с някого. А властта на Шипунов в момента изобщо не беше толкова устойчива, както в първите години след преврата…
Мислите ми течаха вяли, противни. Все едно след като си пробягал с рекорден резултат изтощителен крос, да ти предложат и да поплуваш в блато. Колко просто е било винаги и в Родината или при аларите. Тежко и просто. А тук отново дребни измами и интриги…
Протегнах крак и натиснах бутона на телевизора. Предимството на малкото помещение е, че всичко ти е под ръка… Или под крак.
Не можех да си представя по-неуспешен избор. Първият канал предаваше музикален конкурс. Певицата, поклащаща се вдървено на сцената, изобщо не умееше да пее. Не беше за нея тази професия — по-добре да си стои пред печката или да рекламира бански костюми. Но никой не се притесняваше от това. Пред сцената пищяха фенки и фенове, в журито благосклонно се усмихваха колежките на певицата — част от които дори имаха слух и глас. Втория канал веднага го прескочих — там вървяха новини, в едър план се виждаше горяща гара. Четвъртият ме зарадва с политическа дискусия, свеждаща се до това, че всичко в живота е лошо, а би трябвало да се живее по-добре. По петия канал даваха рекламен клип на Министерството на вътрешните работи. Задгробният глас зад кадъра говореше тържествено: „Можете да нарушите закона — и тогава нощем ще сънувате кошмари! Можете да бъдете честни граждани — и доброто настроение повече няма да ви напусне! Служителите на милицията имат оръжие и са в правото си да го използват без предупреждение! Те искат всички да живеят добре!“ Обикновеният видеоматериал се състоеше от мрачни небръснати престъпници, белозъби смеещи се граждани и стрелящи в мишени милиционери. По шестия канал, както обикновено, въртяха реклами. Ставаше въпрос за най-новите вакуумни памперси с тридневно действие. Понечих да изключа телевизора, но в този момент на фона на усмихващо се дете се появи познато лице — Анатолий Романов, пилотът-инструктор от „Трансаеро“. Застинах.