— Космическите полети са тежка работа — каза Толик. — Понякога прекарвам часове наред пред пулта, без да имам възможност да стана. По-рано това беше съпроводено със значителни неудобства…
В очите на Толик блестеше някакво нездраво пламъче. Майчице, колко ли му бяха платили?
— Сега, с появата на вакуумните памперси, проблемите ми са решени… — завърши с облекчение той. — Излитам, извършвам джамп-преместванията, кацам на чуждите планети и се връщам, без да губя време за битови неудобства…
Разкикотих се. Рекламата на памперсите свърши, започна някаква детска програма, а аз продължавах да се хиля, представяйки си Толик с памперсите зад джамп-пулта. Голям майтап!
Люкът се отвори и влезе Данилов, плувайки във въздуха. Кой знае защо си представих полковника от ГБ в същите тези памперси — „следенето на приятелите е тежка работа, понякога…“ — и ме обзе нов пристъп на веселие.
Данилов погледна с подозрение работещия екран. Там скачаха анимационни зверчета и някакъв жизнерадостен глас напяваше: „В понеделник през деня не се спи, само безделниците си лежат в кревата…“
Данилов изключи телевизора, като така и не разбра причините за веселието ми.
— Даваха Толя — обясних аз добродушно. — Толик Романов. Рекламираше памперси.
Данилов седна на опушения капак на клозетната чиния и каза:
— Тесничко е. Не мислиш ли?
— На мен ми харесва. Показанията ми ли дойде да вземеш?
Александър въздъхна.
— Пьотър, имам предложение…
— Е? — ободрих аз запъналия се полковник.
— Да работим като един отбор. Всички обвинения против вас двамата с Андрей Валентинович се оттеглят.
— А влечугоидът?
— Ще го доставят на която пожелае планета от Конклава. Не разбираш ли?
— Не съвсем.
— На дядо ти ще му предоставят тяло. Нормално, здраво човешко тяло. Изчислителят ще прехвърли в него съзнанието на Андрей Валентинович.
Погледите ни се срещнаха.
— На Земята има хиляди хора, чието съзнание е загинало, а тялото им още живее. Тези, които не са ги изключили след клинична смърт, например. Това не е по-аморално, отколкото трансплантацията на органи.
— И какво каза дядо?
— Засега нищо. Реших първо да поговоря с теб.
— А какво се иска от нас?
— Сътрудничество. Само сътрудничество.
— Мина час и половина — казах бавно аз. — Само час и половина. А вие вече сте се убедили, че корабът на геометрите не смята да ви се подчинява.
— Да. Длъжен си да ни помогнеш, Пьотър. Заради Земята, заради страната — отстъпи от позициите си. Ти си човек. Ти си руснак.
— А помниш ли, че в мен има куалкуа?
Лицето на Данилов не потрепна.
— Трудно би било да забравя, докато се намираш в това тяло… Е, и какво? Ако иска да изложи условията си — моля. Но, доколкото разбирам, расата им заема пасивна позиция… впрочем няма значение. Нека говори. Ние изобщо не сме против съюза с тях, с аларите, с изчислителите. Но нашите интереси не позволяват да се хвърляме безразсъдно на края на света. Ако Земята получи поне десет такива кораба — ще можем да разговаряме със силните като равни с равни.
— Вярваш ли в думите си?
— Нямам друг избор. И ти нямаш, Пьотър. Допускам, че това решение ти е по-неприятно, отколкото полета до ядрото, но алтернативата е още по-лоша.
— И каква е тази алтернатива?