Поклащайки се в хамака, аз се намирах значително по-високо от седящия Данилов. В измамната позиция на човек, способен да диктува условията… Наистина, зад отворения люк се мяркаха униформите на черните барети, а податливостта на Данилов със сигурност си имаше граници.
— Няма да те съдят — каза спокойно Данилов. — Дори ще те наградят с някакъв орден за участието ти в операцията.
Участие! Аз не съм свършил всичко, а само съм участвал!
— Ще ме наградят посмъртно ли?
— Не се прави на глупак. Ще те наградят и ще те свалят на Земята без право на полети. Ще работиш някъде… ще слушаш новините… ще се научиш да пиеш. И винаги ще помниш, че твоите другари се опитват да направят нещо… да надхитрят непозната техника, да надделеят в спора с извънземните.
— А куалкуа? Ще пуснете на Земята човек, в чието тяло има симбионт? Не вярвам!
Данилов поклати глава.
— Ние много добре знаем, че на Земята има десетки такива хора.
Стори ли ми се, или в дълбините на съзнанието ми се разнесе тънък кикот?
— Един повече или по-малко — все тая — продължи Данилов. — Ако куалкуа сега ме слуша… много се радвам, че расата им е лишена от честолюбие. А любопитството не е порок. Ясна ли е сега алтернативата?
— Напълно.
Данилов чакаше. А аз мълчах, макар вече да бях взел решението. Мълчах дълго, заставяйки полковника да заговори пръв. Но той е пречупвал кого ли не.
— Можеш да кажеш на дядо, че съм съгласен.
Данилов кимна. Надигна се, придържайки се за отвора на люка. И каза:
— Само още нещо, Петя… Извинявай, но сме принудени да вземем мерки за безопасност. Много строги. Много.
Глава 5
— Не мислех, че такова нещо съществува в действителност — казах аз.
Маша щракна около врата ми металния обръч. От вътрешната си страна той беше облепен с мек филц, и тази грижовност изглеждаше особено трогателно — като наточено острие на гилотина.
— В действителност не съществува — изрече сухо Маша. — Само при нас.
Усещането, че чета някой от романите на дядо за тоталитарни режими, стана остро до безумие. Настръхнах, сякаш опитвайки се да се измъкна от стоманения нашийник. Погледнах влечугоида. И дядо проговори, за пръв път от идването ни на станцията:
— Мария, вие сте се възползвали от моите перспективни разработки? От каталога „Несъществуващо оръжие“?
— Не. Отделът по проследяването на идеи от фантастичните романи съществува от миналия век. И при нас, и в ЦРУ.
Забелязах, че тя се опитва да не гледа към влечугоида. Колкото и да се убеждаваше Маша, че Андрей Хрумов вече не съществува, че изчислителят е погълнал съзнанието му, все пак й беше неуютно. Много неуютно — чак изпитвах леко съчувствие към нея.
— Предполагам, че не е необходимо да ти обяснявам нищо, Пьотър? Кодова заключалка… при това механична. Радиоприемник. Двайсет и пет грама взривно вещество.
— Не е много.
— Напълно достатъчно е, Петя.
Тя вдигна ръка, показвайки ми малкия пулт.
— Не се отделяй на повече от десет метра от мен. Първо ще чуеш звуков сигнал, след пет секунди ще се задейства детонаторът.
Седяхме в каютата на командира на станцията. Аз, влечугоидът, Данилов, Маша и двама непознати офицери. По-старият от тях очевидно беше командирът, а вторият, по-млад и мускулест, кой знае защо беше облечен в лек скафандър — явно той беше резидентът на ГБ в станцията.
— А ако тази гадост пробие обшивката? — извика командирът с военна праволинейност. Въпросът за моята шия не го интересуваше.
— Изключено е. Взривът ще е насочен към вътрешността на обръча — успокои го Маша.
Нямаше други въпроси. Данилов стана и кимна към вратата. Капитанската каюта се намираше на самия край на станцията и притеглянето тук беше почти наполовина на земното. Не реагирах веднага — гледах в огромния илюминатор, отвъд който плуваше Земята. Малка, красива, обагрена от синьото на океаните и сивкавата пяна на облаците. Виждах континентите с неправилна форма, изпълнени с абсолютно неправилни хора. Но дори и те не бяха виновни, че ми бяха надянали нашийник с двайсет и пет грама взривно вещество. Дори онзи писател, който пръв е измислил този механизъм, не беше виновен.
— Включвам — каза Маша. Натисна нещо на пулта и върху обръча замига оранжева лампичка. Слабо и бавно, сякаш в такт с пулса. — Не забравяй: десет метра.
— Благодаря, Маша.
Откъснах поглед от илюминатора. Изправих се.
— Петя, това е неизбежна предпазна мярка. И само в началния етап — каза Данилов.
Явно му беше неудобно.
— А на мен няма ли да ми наденете нашийник, Машенка? — попита дядо.
— Излишно е. Просто не се опитвай да ни ухапеш.