Влечугоидът със старческо сумтене тръгна след Данилов. За миг се обърна и каза:
— Кога съм се излъгал в теб, момиче?
Маша игнорира думите му.
Тръгнахме към хангара — отпред Данилов, след него ние с влечугоида, а подир нас Маша и младият офицер. Забелязах, че всички бяха въоръжени с парализатори. Или бяха успели да ги презаредят, или тези оръжия не бяха чак такава рядкост.
В коридора и в стълбищната шахта нямаше никого. Навярно специално бяха освободили пътя ни. Изкачвахме се по тясната стъбла, виеща се нагоре по шахтата, и тялото ми ставаше все по-леко, а движенията — все по-плавни.
— Ако си искал да ги надхитриш и да избягаш, сега това вече е изключено — каза влечугоидът. Изглежда, именно влечугоидът.
— Дядо — казах аз.
— Какво, Петя?
— А ти как мислиш, какво искам аз?
— Страхувам се да предположа.
Ясно.
Разбира се, можех да се измъкна. Даже беше много просто. За пет секунди разузнавателният кораб би разбил хангара и би влязъл в хиперпространството. Но после… след гибелта ми най-вероятно би се върнал при геометрите. Само че това ще прилича на отмъщение заради самото отмъщение. При това самоубийствено.
Вървящият най-отпред Данилов се обърна.
— Пьотър… само не прави глупости, става ли?
Погледнах накриво мигащата под брадичката ми светлинка и премълчах.
— Глупаво се получава… — каза тихо Данилов. — Няма време. Иначе щяхме да седнем, да поговорим, да изпием по чаша… и да се разберем. Времето никога не стига.
Той се отблъсна от стъпалата — вече почти нямаше гравитация, — полетя към тавана и отвори люка на хангара. И аз — напълно машинално — скочих подире му.
Лампичката на нашийника ми блесна с равномерна червена светлина и зумерът запищя.
Даже не успях да се уплаша. Викът на Маша: „Тъпак!“, и здравата псувня на погледналия надолу Данилов се сляха в едно. В следващия миг той ме ритна по рамото и аз полетях назад. Инстинктивно се вкопчих в някакво стъпало и увиснах, притискайки се към него.
Зумерът утихна, лампичката отново замига равномерно. Маша стоеше до мен, лицето й беше бледо. Офицерът стискаше парализатора, сякаш без да разбира, че не бива да стреля.
— Какво правиш, какво правиш, Петя? — попита Маша с треперещ глас.
Искаше ми се да вярвам, че е изплашена от перспективата да умра, а не от провал на операцията.
— Забравих — признах си честно аз. — Забравих.
Рамото и натъртените от удара със стъпалата ребра ме боляха. Откъснах се от стълбата и увиснах във въздуха, удържайки с една ръка половинкилограмовата си тежест.
— Аз не мога да отменя взрива! — Маша разтърси пулта. — Разбираш ли?
И още как. Какво неразбираемо може да има тук? С усилие измъкнах пръстите си изпод нашийника — оказа се, че напълно машинално бях мушнал свободната си ръка под обръча, сякаш опитвайки се да прикрия шията си.
— Бавно и спокойно! — каза Маша, вече понижила тон. — Хайде…
Изкачих се в хангара подир Данилов.
Там почти не се усещаше силата на тежестта. Но въпреки това я имаше — висящата насред хангара совалка със скачения към нея разузнавателен кораб беше фиксирана с тънки стоманени въжета и няколко метални лоста. Върху равната стена на хангара почиваха петима космически пехотинци. Всичките бяха със скафандри, но с отворени херметически шлемове. Бяха въоръжени. Дулата веднага се насочиха към мен и Данилов. Ако се съдеше по задните дюзи за противотяга и внушителния балон вместо приклад, това бяха газови винтовки — най-безопасните в условията на безтегловност и тънки стени оръжия.
— Всичко ли е наред? — приветства ги офицерът им, който се качи след нас.
Дулата се отклониха встрани. Войниците не поискаха никакви пароли — поне в това отношение се вслушаха в здравия разум.
— Спокойно е, другарю подполковник — отвърна здраво червенокосо момче със знака на старши сержант върху херметичния шлем. Чиновете в космическата пехота имат много малко съответствие с общовойсковите. Когато се уволни, този сержант ще е поне капитан.
— Разположете хората, Мирски — подхвърли му подполковникът. Погледна към мен, а после хвана едно от стоманените въжета и чевръсто заплува към отворения люк на совалката.
Влечугоидът просто скочи подире му. При него всичко с координацията беше наред — малкото люспесто тяло прекоси хангара и увисна на обшивката при аварийния люк, учтиво пропускайки офицера пред себе си. Забелязах, че черните барети застинаха за миг, впили жадни погледи в изчислителя. Рядко им се налагаше да виждат „потенциални противници“.
Запълзях много бавно по въжето към совалката.
— Браво — похвали ме Маша, докато се движеше след мен.