— Къде са приятелите ми? — попитах отново аз.
— Те спят. По вашето време е период за отдих.
— Нищо, събудете ги, те няма да се обидят… — казах аз.
Ако аларите бяха решили да ме изиграят, бях обречен… Но в същата минута от далечния край на тунела се показаха две човешки фигури. Данилов и Маша. Те тичаха към мен и аз почувствах как най-накрая напрежението ме напуска.
Все пак имаше къде да се върна.
Само че защо усмивките върху лицата им бяха толкова измъчени?
— Пьотър! — Данилов ме сграбчи. Разтърси ме и ме погледна в лицето. — Кучи син! Върна се!
Маша се държеше по-спокойно. Тя просто се усмихваше и, странна работа, това необичайно за нея занимание я правеше доста по-симпатична.
— Здравей — каза тя, като протегна ръка и леко докосна рамото ми. — Чудесно. Много се притеснявахме за теб.
Погледнах накриво тунела, но оттам не се появяваше никой друг.
— Къде е дядо? — попитах с недоумение.
— Той спи — отговори бързо Данилов. — Спи в момента.
Аларите не се намесваха. Бяха сключили около нас космата окръжност и с любопитство наблюдаваха срещата. Потърсих с поглед командващия и попитах:
— По време на моето бягство… аз…
— Ти уби трима — отговори командващият, без да изчака да завърша.
А какво можех да очаквам всъщност? Добре, че бяха само трима. Наоколо имаше не-приятели и плененият регресор Ник Ример не се беше церемонил…
Данилов леко стисна ръката ми.
— Командващ… — започнах аз.
Глупаво беше да се извинявам и да моля за прошка. Вината не беше от онези, от които можеш да се освободиш с думи. Но какво друго ми оставаше?
— Пьотър Хрумов, като представител на расата на аларите те моля за извинение — каза командващият.
Вторачих се в блестящите черни очи. Не, той не се подиграваше.
— Накарахме те да пристъпиш законите на своята цивилизация — каза командващият. — Наложи ти се да убиваш съюзници. Вината ни е огромна, но не виждахме друг изход.
Не, не почувствах облекчение от думите му в коренно променилата се ситуация.
И може би това беше единственото, заради което още имах право да уважавам себе си.
— Командващ, моля за прошка расата на аларите — отговорих. — Скърбя за жертвите.
Аларът мълчеше. Колкото и различни да бяха етичните ни принципи, той не можеше да не страда за загиналите членове на екипажа. Иначе едва ли би командвал флотилия. Властта дава правото да приемаш и да изискваш жертви, но не избавя от болката. Разбира се, ако това е власт, а не тирания.
— Нали жертвата им не беше напразна? — попита командващият. — Беше ли в света на геометрите?
— Да. — Махнах с ръка към корабчето си. — Та нали това е друг кораб. Онзи, с който отлетях, беше разглобен и унищожен.
— Защо?
— Защото е бил в плен.
Данилов погледна тържествуващо към Маша и в мен се появи подозрението, че девойката е била склонна да монтира на корабчето на Ример десетина-двайсет „бръмбарчета“.
— Добре, че ти си избегнал тази участ — каза командващият.
— Едва успях — отговорих аз.
Аларът поклати глава. Навярно копираше човешкия жест, но при мишата му муцуна това изглеждаше комично.
— Може ли цивилизацията на геометрите да стане съюзник на слабите раси? — попита той.
Добър въпрос.
Най-добрият въпрос за сезона…
— Тя може да стане нов господар на слабите — отговорих аз. — Тя ще ни погълне. Ще ни подари идеологията си. Ще ни приеме в кръга си.
— Невъзможно е да се смени по насилствен път идеологията на едно развито общество — парира ме аларът.
— Няма да останем развити дълго време — съобщих му аз.
Черните миши очи ме пронизваха целия. После командващият огледа събралите се наоколо — и аларите се плъзнаха встрани. За десет секунди се ометоха като издухани от вятър.
— Да вървим, Пьотър. — Той протегна лапа и леко ме докосна по хълбока. — Хангарът не е мястото за този разговор. Стаята за доклади ни чака.
— За доклади или за разпити?
— Това зависи от ситуацията.
Ако се съдеше по размерите на „стаята за доклади“, сигурно тук понякога пред мишките докладваха слонове.
Обичайната за аларските кораби неравна повърхност на стените беше боядисана в мътнооранжево, а няколкото осветителни сегмента тлееха мътно и тревожно. Седнах и почти легнах на полегатото меко кресло, а люкът след мен беше затворен. Малко приличаше на заточение.
— Петя — разнесе се отнякъде гласът на Данилов. — Аларите молят за разрешение да пуснат газ.
— Какъв газ?
— Лек транквилант. За да си спомниш по-лесно. Абсолютно безвреден е.
Звучеше достатъчно неприятно. Свих рамене, погледнах в тавана.