Черните барети приключиха с прегрупирането. Изобщо не знам какъв смисъл имаше от него — така или иначе, те не влязоха в кораба. Навярно нивото им на достъп не го позволяваше.
В тесния авариен люк на совалката ние с Маша се притиснахме, нежно хванати за ръцете. Изобщо не ми се искаше да проверявам дали обшивката на кораба екранира сигнала от нашийника. Очевидно Маша я терзаеха същите съмнения. Когато прекрачихме прага, веднага паднахме на пода — тук имаше гравитация.
Подполковникът, който ни очакваше вътре, най-накрая благоволи да започне да общува с мен. Явно го измъчваше въпросът как да се отнася — като с предател, като с контролиран от куалкуа мъченик или просто като с глупак.
— Пьотър… ъъъ… вие сега сте в онзи облик?
— Със сигурност сте виждали снимките ми — отговорих аз не особено учтиво, като се изправих.
— Добре. Ние… ъъъ… ви молим да влезете в кораба… на геометрите. С вас ще бъде полковник Данилов…
Влезлият в совалката Данилов кимна:
— Съгласен съм.
Подполковникът мрачно се втренчи в мен. Продължаваха да го терзаят съмнения.
— Мария Клименко ще остане в шлюза — предупреди той. — Ако се затворите в кораба…
Кимнах:
— Повярвайте ми, разбирам. После какво?
Данилов и подполковникът се спогледаха. Между тях явно имаше лека конфронтация — Александър беше старши по чин, но длъжността на подполковника уравновесяваше нещата.
— Програмирайте компютъра на кораба…
— Не може да се програмира в нашия смисъл на понятието. Той е почти разумна машина. Подчинява ми се, но само в определени граници.
— Тогава го убедете! Трябва да научим принципа на работа на двигателите им, оръжията, силовото поле. Както разбирам, корабът дори е способен да произвежда… собствени детайли?
Въздъхнах.
— Не е точно така. Той се саморемонтира. Може да поправи повредения си двигател, например. Но той не е фабрика. Откъде да взима детайли за самопроизводство?
Ако се съди по изпънатото лице на подполковника, аргументът му се стори убедителен. Навярно си спомни чутото някога от него, че материята не се появява от нищо. Данилов незабавно се включи в разговора:
— Пьотър, аларите се изказаха достатъчно определено по този въпрос!
— Ами попитай ги тях — отговорих аз отмъстително. — Саша, допускам, че е възможно корабът на геометрите да се превърне в завод за произвеждане на също такива кораби. Само че за това ще са необходими много години работа. Ще се наложи да му се подават някакви свръхчисти материали, които още не сме се научили да добиваме на Земята. Пък и… е, да речем, че свалиш двигателя на кораба и той послушно построи нов. И с всичкото останало оборудване стане същото. Да допуснем. А ще успеем ли после да сглобим всичко? Ти като малък играл ли си с конструктор? Винаги ли се получаваше както на картинката? И дори да ти дадат всичките детайли, ще успееш ли да сглобиш телевизор? Ще го настроиш ли?
Но Данилов беше непробиваем.
— Аз — не. Само че това не е моята специалност. Пьотър, твоята задача е корабът да даде образци от устройствата си и да съобщи принципа им на действие.
— Как да го съобщи?
— Да вървим.
В шлюзовия отсек разбрах какво има предвид.
Някъде откъм машинния отсек се проточваше захранващ кабел. Той беше свързан с малък компютърен терминал и с блокове оптична памет с внушителни размери.
— При всички случаи е нужен транслатор за превода… — започнах аз. И се сепнах. Данилов мълчаливо посочи с поглед изчислителя.
— И ти ще направиш това, Карел? — попитах аз.
— Вече съм го правил — съобщи просто изчислителят.
Да, разбира се. Та той се е включил към компютъра на кораба на Ример, когато е бил хванат. Навярно и без моя помощ влечугоидът беше способен да измъкне цялата необходима информация от кораба…
Или не? Едно е да откраднеш от „оперативната памет“ това, с което компютърът живее постоянно: език, карти, видеозаписи. А друго е да измъкнеш заложените дълбоко в него данни, да подчиниш напълно машината на волята си.
Значи първо трябваше да убедя кораба да се подчини…
— Давай, Петя — окуражи ме Данилов.
Погледнах през отворения шлюз. Кабината на разузнавателния кораб беше изпълнена с мека светлина. Цареше пълна тишина, толкова нехарактерна за земните кораби — никакво бучене на вентилатори или шумолене на компютърна периферия. Сякаш корабът спеше — или беше мъртъв. И все пак аз знаех — той работеше. Попиваше информация. Правеше изводи. Може би разбираше какво става.
Дори за кораба да си оставах пилота Ник Ример, законният собственик, все едно — когато станеше въпрос за издаване на информация, той можеше и да не се подчини.