Когато интересите на личността и на обществото не съвпадат, за геометрите съществува само едно възможно решение.
— Не съм сигурен, че ще пожелае да сътрудничи — казах аз.
Подполковникът промърмори нещо за прекалено умните машини и прекалено глупавите хора.
— А ти опитай, Петя — помоли Данилов. — Вярвам в теб.
Изглежда, не се шегуваше.
— В дадената ситуация и за Земята, и за теб ще е по-добре, ако корабът се подчини.
Пристъпих към шлюза. Маша тръгна подире ми, но при люка спря, стиснала пулта в ръка.
— Влизай, влизай — окуражи ме Данилов.
Прекрачих през люка и почаках секунда. Нищо. Тогава седнах в креслото. Почаках още секунда и мушнах лявата си ръка в топлия колоиден разтвор на терминала.
Много сложна ситуация, пилот.
Да — съгласих се аз.
Да пуснали съществото, което се опитва да влезе? Погледнах към Данилов, мушнал крака си през люка.
Пусни го. Какво толкова?
Полковникът, без да подозира за този безмълвен диалог, седна във второто кресло и погледна към мен.
— Е?
— Не ме разсейвай, работя — отговорих аз с отмъстително удоволствие. Това, че Данилов по никакъв начин не можеше да контролира процеса на общуване, ми доставяше удоволствие.
Това човек ли е?
Изглежда, компютърът беше в затруднение. Данилов отговаряше на всички признаци, по които геометрите разпознаваха „своите“, но неугледната станция и положението й в пространството объркваха машината.
Да.
На какъв език общувате с него?
Разбира се. Откъде той да знае руски?
Това е особен език за предаване на важни данни — казах аз първото, което ми хрумна. Единственото, което ми помогна, беше, че корабът бе напълно лишен от критичност.
Какъв е той?
Исках да отговора „чекист“ или „служител на Държавна сигурност“, но геометрите просто нямат такива думи. Вместо това се получи:
Главен наставник.
Трябва да се върнем в Родината — незабавно заяви корабът.
Така си и знаех.
По-късно. Първо трябва да окажем помощ.
На кого?
На тези хора.
Корабът мълчеше и в мен се появи ясното усещане, че всеки момент ще престане да ми се подчинява и изобщо да разговаря.
Защо?
Мисия на приятелство.
Може би ще мине?
Каква помощ?
Тези хора са загубили знанията си. Трябва да им помогнем в развитието на космическите технологии…
Дори не бях успял да завърша, когато осъзнах какво става. Аз, регресорът, уговарях кораб на регресорите да окаже техническа помощ кой знае на кого!
Не. Ситуацията е нестандартна. Необходимо е решение на Световния съвет. Информацията е невъзможна за проверка и вероятно е неадекватна. Започвам подготовка за връщане. Осигури отваряне на шлюза.
Облегнах се в креслото и затворих очи. Ето на. Може и компютрите на геометрите да бяха наивни сами по себе си. Но когато логиката започваше да се пръска по шевовете — не беше възможно да ги разубедиш.
Може би, ако това беше онзи, първият кораб, сработил се с Ник Ример, бих успял да направя нещо. Но тук такива фокуси не минаваха.
Почакай — помолих го аз. — Почакай. Ситуацията е сложна.
— Нещо не е наред ли? — попита Данилов. Вероятно върху лицето ми в момента бяха изписани еднозначни емоции.
— Нищо не е наред — отговорих аз. — Той не иска. И не мога да го убедя. Та това е почти разумна машина. Трябва да му се докаже, че предаването на информация ще донесе полза на геометрите.
— Отказва ли?
— Готви се да се върне в Родината.
Данилов прехапа устни. Стори ми се, че е готов да изскочи от кораба. Но подценявах упорството му.
— Карел, включи се.
Влечугоидът погледна през люка.
Да пусна ли съществото?
Или ми се беше сторило, или в интонацията му наистина се беше промъкнало подозрение.
Да.
Карел се насочи към мястото между креслата. Данилов го изчака да спре и нареди:
— Той не иска да сътрудничи. Пробий го.
Влечугоидът обърна глава и погледна Данилов. Изрече отчетливо:
— Аз съм шперц, а не лост.
— Все пак опитай.
Какво става?
Почакай, разрешавам проблем!
Явно не оставаше много време до момента, в който компютърът щеше да признае поведението ми за неадекватно и да започне да действа по свое усмотрение.
А най-тъжното беше, че аз не исках Данилов да победи. Ако не беше проклетият обръч на шията ми…
Да ти помогна ли да свалиш нашийника?