Отначало реших, че това е реплика на кораба. Куалкуа започваше разговори твърде рядко.
— Как? — отговорих на глас, от разсеяност. Данилов ме погледна накриво, но не каза нищо.
Да го сваля ли?
Да!
Ще боли.
Свали го!
Остра като игла болка прониза тила ми. После кожата ми сякаш изтръпна, мускулите ми се вдървиха. И обръчът се помръдна.
Той потъваше в тялото ми!
— Е, какво, получава ли се? — попита рязко Данилов. За щастие в кабината беше прекалено тъмно, за да е способен да види случващото се. Не можех да му отговоря — шията ми се беше превърнала в парче дърво… слабо потрепващо откъм тила, тласкащо обръча… Вдигнах ръка и я размахах.
Нужно е време за потискане на всички рецептори. Ако скоростта е по-важна — търпи.
И аз търпях.
А металният обръч започна да се подава под брадичката ми. От филца капеше кръв. Куалкуа издърпваше нашийника през мен, като разтваряше живите тъкани с небрежността на патоанатом. За миг цялото ми тяло изтръпна, аз омекнах и с ужас почувствах как дишането ми спря, сърцето ми отказа, и по крака ми потече струя гореща течност. Куалкуа беше разсякло гръбначния ми стълб!
Извинявай.
Шумно си поех въздух. Малкото чудовище вътре в мен продължаваше работата си, бързо затваряйки канала, през който беше минал нашийникът. Не, почти не усещах болка, куалкуа напразно ме беше наплашил. Това усещане беше друго, но не по-малко неприятно.
— Пьотър… — Данилов потрепна и бавно протегна ръка към мен. И изведнъж закрещя: — Пьотър!
Обръчът висеше от гърлото ми, държеше се на последното парче кожа. Сигурно изглеждаше забавно. Не човек, а граната…
Изчислителят се засмя с бълбукащ звук.
Маша надникна през люка. Вторачи се в мен, също без да разбира нищо.
— Дръж! — изкрещях аз, изтръгвайки нашийника. Бликна кръв, но на мен ми беше все едно. Времето за мислене бе свършило, време беше да се действа. Хвърлих нашийника към Маша и тя машинално го улови. — Хвана ли го? — уточних отмъстително аз и веднага млъкнах, избягвайки удара на Данилов. В тясното пространство на кабината беше безполезно да се бия, всичко, което можех да направя, беше да удържам ръцете му. Но бързо ми се притекоха на помощ — изчислителят скочи и го цапардоса с лапа по лицето. Данилов извика и загуби съзнание. Едва ли причината за това бяха драскотините от ноктите — изчислителят просто го изключи, като за пореден път демонстрира, че разликата между човека и компютъра не е чак толкова голяма.
Очаквам нареждания.
Разкачване!
Дори не се учудих, че след началото на боя настръхналият кораб моментално се изпълни с доверие към мен. Всички съмнения моментално бяха заменени от подкрепа за мен. Не-приятели бяха нападнали геометър… най-човечния човек…
Корабът се раздели със совалката с шумно мляскане. Зад гърба на Маша се мярна напълно озверялото лице на подполковника, който протегна напред ръката си, стиснала пистолет, и стреля. Не уцели. В момента на разкачването гравитацията изчезна и той увисна във въздуха. Синият лъч на парализатора сякаш послужи за сигнал и върху кораба заваляха куршуми. Трудно беше да се каже на какво се надяват космическите пехотинци, но стреляха енергично.
Непринципиално физическо въздействие — изкоментира корабът.
Люкът започна да се затваря и в този момент събитията окончателно набраха скорост. Маша хвърли нашийника и прескочи разделящото совалката и кораба пространство. Добре си беше направила сметката — след миг дланите й се вкопчиха в събиращите се капаци на кабината. Не знам каква беше природата на гравитационното поле на разузнавателния кораб, но когато тя докосна обшивката, веднага попадна под влиянието му, увисна и започна да се издига. Прехвърли брадичка през стесняващата се диафрагма, подаде главата си навътре и се оказа в нашийник, не по-малко страшен от моя. Кабината спря да се затваря и в двайсетсантиметровата дупка останаха само главата на Маша и конвулсивно стиснатите й длани.
Да продължа ли херметизирането?
— Не! — Скочих и прекрачих през омекналото тяло на Данилов с твърдото намерение да избутам Маша навън.
— Тя е без скафандър — каза изведнъж изчислителят. Не, не изчислителят, а дядо. — Пит, та тя е без скафандър!
Със сигурност Маша беше изплашена. И все пак в очите на девойката проблесна радостно огънче. Ако я избутам от разузнавателния кораб, бих се лишил от възможността да пробия на таран крехките стени на хангара и да се измъкна на свобода. Пехотинците и подполковникът бяха със скафандри, разхерметизирането не беше опасно за тях. Но за нея…