Нима беше толкова сигурна, че няма да пожелая да я убия?
— Поотвори кабината! — наредих аз и корабът, умникът, разбра заповедта и разтвори съвсем леко покрива на кабината. Издърпах Маша вътре — тя нито се съпротивляваше, нито помагаше, нищо не правеше — и грубо я хвърлих върху Данилов.
— Не мърдай! — уточних все пак. Измъкнах парализатора от кобура й и го мушнах в колана си. — Къде още имаш оръжие?
Кабината се затвори.
— Търси.
— Ще минем и без това — реших аз. Погледнах изчислителя и той моментално се долепи до Маша, след което отскочи. Сега майорът от Държавна сигурност Маша Клименко споделяше съдбата на Данилов. — Дядо, ти как си?
— С него всичко е наред — отговори Карел. — А ти какво смяташ да правиш?
— Като начало — ще избягам. Изображение!
Екраните светнаха и получих възможност да наблюдавам действията на космическата пехота.
Трябва да призная, че се стараеха.
Сержант Мирски беше до самата обшивка. С настървено лице стреляше към кабината с винтовката си. Противотягата в оръжията беше настроена добре и сержантът почти не залиташе при изстрелите. Само леки потрепвания… Но това изобщо не му помагаше.
Останалите войници бяха увиснали около разузнавателния кораб, но без да предприемат нищо. Един говореше бързо нещо в шлемофона си. Подполковникът, така и не излязъл от совалката, се занимаваше със същото.
Корабът, изглежда, оценяваше сам важността на една или друга сцена и ги демонстрираше с ловкостта на опитен оператора.
Отвори хангара.
Да използвам ли лазерната сонда?
Както решиш.
Лъчът беше абсолютно невидим. Върху огромния шлюзов люк изведнъж пламна червена точка и от нея се пръснаха мигновено изстиващи капки от разтопен метал. Войниците се обръщаха и гамата от чувства, изписани върху лицата им, беше достойна за отряд будьоновци, изскочили в див галоп пред редица танкове.
Корабът започна да се движи. Все още без включена тяга. Носеше го въздухът, изтръгващ се от разхерметизирания хангар. Лъчът чертаеше върху люка пламтяща линия, разкъсвайки обшивката. Металът започва да се извива навън.
Представях си какво става в момента на станцията. Виеха сирени, подаваше се енергия към излъчвателите, хората заемаха бойните си постове. Напразни усилия… между земната станция и извънземния кораб се простираше непреодолимата пропаст на технологиите.
Войниците спряха да се занимават с глупости и започнаха трескаво да превключват нещо във винтовките. Аха… тези оръжия можеха да се използват като двигатели. След няколко секунди храбрата космическа пехота вече се беше разпръснала, притисната към стените, всеки вкопчен в каквото намери.
А лазерният лъч със стремителен замах завършваше окръжността — корабът най-накрая беше разбрал, че не са необходими големи усилия за тънките стени.
Глава 6
Земята плуваше под нас. Не безкрайна равнина, каквато е от ниска космическа орбита, и не ярка синя звездичка, както при неуспялото захождане за джамп. Кълбо. Шепа прах, превърнала се в дом за милиарди живи микроби.
Това е най-безпощадното разстояние, най-потискащото зрелище — малко кълбо, потънало в черното небе. Именно в такива мигове започвах да разбирам колко малък е светът ни. Малък и нищожен, жалък и смешен. Какво сме ние в сравнение с Вселената? Ето — Земята още пази очертанията на континентите си, но вече мога да протегна ръка и планетата ще легне в дланта ми покорно и безропотно. Планинските хребети ще издраскат кожата ми, океаните ще намокрят пръстите ми, атмосферата ще излети като кората на презрял портокал. И Земята ще е в дланта ми.
Ние май смятахме себе си за център на Вселената?
Само преди някакви си петстотин години?
Там, върху онази дребна изпъкналост, наричана Европа, разпалваха клади, веднъж завинаги доказвайки нашата уникалност?
Тук, на границата между два нищожни континента, за пръв път сме успели да се издигнем в черното небе?
А от тази страна на кълбото все още смятат себе си за най-съвършените?
Защо излязохме в космоса? Защо измислихме джампа? Трябваше да си останем на огромното, преогромно кълбо… на огромната равнина, здраво придържана от трите кита и трите слона. Да строим къщи, да водим философски диспути, да се влюбваме, да отглеждаме деца… и никога, никога да не се съмняваме в това, че над нас е синият кристал на небосвода. Нека глупавите хиксоиди и алари да долетят при нас от отвъдната страна на кристала, да поклатят уродливите си глави, и да си отлетят обратно. Ние не представляваме никаква ценност… колко такива светове има встрани от галактическите пътища!