Но не, безкрайната планета върху здравите гърбове на яките слонове ни се стори тясна. Скочихме в черното небе — и Земята легна в дланта ни. И вече не е същата Земя.
Китовете са се гмурнали в чернотата, слоновете са се удавили и са потънали, Гагарин е погледнал в дребния илюминатор и е възкликнал: „Тя е малка!“.
Да, малка е. И става все по-малка. „Що за проблем е това в сравнение със световната революция?“ „Що за проблем е това в сравнение с величието на мирозданието?“
Прекалено далеч за прекалено кратко време скочихме. Тръгнахме да търсим другите, преди да сме намерили себе си. Та ние не се нуждаехме от място под чуждо слънце, от железен рудник на Луната или уранови находища на Венера. Ние търсехме отговори. Търсехме път. Константа, на фона на която нашите беди и проблеми да бледнеят.
А не биваше да напускаме Земята с този товар.
…Разперих ръка, пускайки синьо-бялото кълбо. Нека си лети.
— Тече ти кръв — съобщи изчислителят.
В кораба на геометрите нямаше аптечка. Или просто не знаех къде да я търся. Омотах около шията си носна кърпичка, разчитайки на това, че кръвотечението все пак е повърхностно. Куалкуа, верен на принципа си за ненамеса заради дреболии, не си направи труда да затвори раната.
— Какво ще правиш сега?
В кабината беше тясно. Прекалено тясно за трима човеци и влечугоид. Станцията „Гама“ висеше на десетина километра от нас, вече неподвижна, в състояние на бойна готовност. Но стрелбата засега не започваше.
— Ти стана престъпник на своята планета. Защо?
— Мислиш ли, че не съм прав? — попитах аз влечугоида.
— Моето мнение не е от значение. Какво смяташ да правиш сега?
— Да поговоря с дядо.
— Добре — съгласи се изчислителят. Последва секундна пауза, докато той отстъпваше мястото си на дядо. — Дръвник!
— Благодаря, дядо.
— Няма за какво! Дръвник! Омитай се оттук, не стой под прицел!
— Мислиш ли, че ще се опитат да ни унищожат?
— Въпрос единствено на време е! Давай командите! — Дядо не беше просто сърдит, а разярен. — Да се вършат глупости не е престъпление. Но да не се довеждат докрай вече си е престъпно!
— Трябва да направим нещо с тях… — Посочих неподвижните тела на Данилов и Маша.
Влечугоидът се озъби:
— Какво? Какво да направим сега? Или отново сме заедно, или ги изхвърляй във вакуума! Трети път няма!
Затворих очи и се протегнах мислено към разума на кораба. Нямаше време да се разговаря. Просто му предадох желанието си.
Ядрото.
Всъщност не разчитах, че ще се окаже толкова просто. Геометрите бяха избягали дотам и можеше всички полети към центъра на Галактиката да са под забрана. Настройвах се за дълъг спор, за словесна еквилибристика, уверения, че такъв полет е необходим за Родината. И евентуално — за намесата на Карел и за проникване в компютъра.
Не беше възможно корабът да се съгласи просто ей така!
Изпълнявам.
Екраните помръкнаха, запазвайки само бледожълто сияние. Изчезна Земята, изчезнаха звездите, изчезна космосът. За секунда ми прилоша.
Но това беше всичко.
— Какво става? — попита дядо. Нервността, която не можеше да се предаде чрез речевия апарат на влечугоида, си личеше по рязкостта на въпроса.
— Изглежда, вече сме на път — отговорих аз объркано.
— И никакви приятни усещания? Жалко… — Явно дядо се шегуваше. И то от вълнение. — Пьотър, сигурен ли си? Накъде летим — към ядрото или към геометрите?
Време на пристигане — след дванайсет часа и шейсет и три минути.
Преобърнах наум времето в земно.
— Изглежда, към ядрото, дядо.
Влечугоидът започна да сумти и да мърмори. После каза:
— Прекалено лесно е… някак прекалено лесно. Не обичам, когато всичко започва като по вода.
Можех да кажа, че пленяването, бягството и разнебитването на единствената руска бойна станция изобщо не е гладко начало. Само че сега не ми беше до спорове.
Изобщо не ми беше до спорове.
— Дядо, трябва да направим нещо… с тях.
Влечугоидът бавно премести погледа си върху омекналите тела на гебистите.
— Решавай това сам, Петя. Решавайте го заедно с Карел.
Секунда — и погледът на изчислителя се промени.
— Те чуват ли ни, Карел? — попитах.
— Да. Блокирах само двигателната им функция.
— Освободи ги.
Изчислителят направи пауза — естествено, не размишляваше, а само ми демонстрираше размислите си.
— Сигурен ли си, Пьотър?
— Да.
Люспестата лапа се плъзна небрежно по ръката на Данилов, после плесна Маша по бузата. И хората се размърдаха.
Наблюдавах безмълвно как доскорошните ми приятели и още по-доскорошни врагове възвръщат властта над телата си.