Данилов раззина широко уста — като човек, събуждащ се от спокоен и сладък сън. Очевидно мускулите му имаха спазми. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
— Мерзавец си ти, Петя…
Мълчах.
— Мерзавец и глупак…
Данилов помогна на Маша да седне. Нелепо, чудовищно нелепо и неправилно беше това, че четирима човеци, един от които дори вече нямаше човешко тяло, бяха готови да се вкопчат в смъртоносна схватка в крехката черупка на чуждия кораб.
— Не аз започнах всичко това — казах. Разбирах, че не си струва да се оправдавам пред тях, защото не чувствах никаква вина.
— Ти развали всичко… — каза тихо Маша. — Всичко!
Докоснах мълчаливо превързаното си гърло. Кърпичката вече беше подгизнала.
Влечугоидът седеше между нас, демонстрирайки вялост и равнодушие. И все пак той беше единствената бариера.
— Какво ще правиш? — заговори отново Данилов.
— Вече обясних това — отговорих аз уморено.
— Какво ще правиш с нас?
— Нямам избор.
— Ясно. — Върху лицето на Данилов се изписа презрение.
— Ще ви се наложи да дойдете с мен. До края.
— Поне наясно ли си къде отиваш?
— Не — съгласих се аз веднага. — И никой не знае. И в това е същността, колкото и да е странно.
Увисна мълчание. Нито един звук в тясната кабинка, ни най-малко усещане за полет. Четири мънички късчета пустота — в една друга, безкрайна пустота.
— Допускаш грешка — каза Данилов.
Това вече го бях чувал. И не си направих труда да отговарям.
— Пьотър. — Маша се обърна неловко, като отстрани Данилов. — Тече ти кръв…
— Знам.
— Нека… да те превържа.
Ето това беше съвсем нелепо. Едва не й се изсмях в лицето. Но Маша чакаше с невъзмутимо спокойствие, което изобщо не ми хареса.
Вероятно не замисляше нищо лошо.
И фактът, че само четвърт час по-рано ръцете й стискаха пулта, команда от който буквално би ми откъснала главата, също не променяше нищо. Сега тя наистина беше готова да ми окаже първа помощ.
— Превържи ме — съгласих се аз. Изчислителят раззина уста с намерението да каже нещо, но или размисли, или не намери аргументи.
Маша извади от джоба на екипа си медицински комплект. Наведе се през креслото и безмълвно развърза пропитата с кръв кърпичка.
— Доста е сериозно… — отбеляза мрачно тя. — Добре би било да го погледне лекар.
— Да не се връщаме заради такава дреболия, а? — отговорих аз в нейния тон.
Маша изсумтя и разкъса медицинския пакет. Залепи върху раната влажна марля, започна да я превързва с бинт.
— Кръвотечението ще спре след малко. Как успя да направиш това?
— Куалкуа — съобщих аз след кратко забавяне.
— Значи все пак куалкуа — кимна Маша. — Аларите разправяха, че тази твар изобщо няма да се проявява след завръщането ти. Как се спогоди с него?
Съществото вътре в мен издаде нещо… ако мисленият сигнал можеше да се сравни със звук, то това беше кикот.
— Те са любопитни, Маша. Куалкуа се включиха в заговора и ми помогнаха с една-единствена цел… мамка му!
— Извинявай, ще бъда по-внимателна. — Маша завърза бинта толкова стегнато, сякаш смяташе да ме удуши. С леко учудване усетих, че косата й мирише на парфюм. Остър, съвсем неподхождащ й аромат на цвете — и въпреки това…
— Те искаха да видят света на геометрите.
— А може би все още го гледат? — попита остро Данилов.
— Може би — съгласих се аз. — Честно казано, не виждам проблем в това.
— А сега куалкуа искат да видят Сянката? — попита Маша.
— Сигурно. Не виждам друга причина, поради която той би ми помогнал.
Отново кикот в дълбините на съзнанието ми.
— В такъв случай твое ли е това решение, Петя? — вдигна поглед към мен Данилов. — Виждаш — ние, двама здравомислещи хора, го смятаме за неправилно. Ние сме ти приятели. Вярваш ли? Може би знаем по-добре от теб? Можеш ли да отговаряш за своите мисли и убеждения? Сега, когато в теб има извънземно?
— Вие самите настоявахте за това.
— Да, нямаше друг изход. Но сега казваме друго. — Дядо също…
Данилов погледна влечугоида.
— Дядо?
— Аз съм тук, Саша. Наистина съм тук — изрече бавно влечугоидът. — В това гущерово тяло…
— Иска ми се да вярвам — каза Данилов.
— Саша, не знам… — Думите не ми се удаваха лесно. Наистина не бях уверен, дори в самия себе си. Вече нямах право на вяра… — Може и да си прав. Може би зарядът от парализатора и нашийника с взривното вещество са прояви на приятелство. Само че аз вече съм виждал такова… приятелство. Там, при геометрите. И ние, навярно, сме се отдалечили само леко от това. Съвсем леко.
— Отдалечили сме се или сме изостанали? — попита дядо.