— Посоката тук не е от значение… Саша, ще ти кажа само едно — ако на мое място беше някой геометър, щеше да се съгласи с теб. Веднага и без спорове. Именно затова не мога да постъпя, както ти искаш.
— Ти си убеден — каза тихо Маша.
— Да.
Тя кимна, премествайки се на съседното кресло, до Данилов.
— Ти ни постави в безизходна ситуация — каза Данилов. — Така… Петя, можеш ли да повярваш, че се отказваме от прилагането на сила?
Мълчах.
— Така или иначе, ние не можем да подчиним кораба на волята си. Без твоя помощ, без помощта на Карел. Принудени сме да ти помагаме.
— Добре, ще се постарая да повярвам.
— Примирие?
Данилов протегна ръка.
След кратка пауза я стиснах. Това не беше никакво примирие, както в края на миналия век ядрените ракети на Щатите и СССР не са били залог за мир. И все пак…
— Кога ще пристигнем в ядрото?
— След малко повече от денонощие полет.
Усмивката на Данилов беше горчива.
— Пьотър, не те ли плаши тази пропаст?
— Разстоянието?
— Не, технологията. Отказваш се от съюза с раса, способна за едно денонощие да преодолее половин Галактика.
Само поклатих глава.
Ти все пак си победен, Данилов. Отдавна, отдавна… от онзи украински офицер или американски военен съветник, който е насочил ракетата към атакуващия боен самолет. Тогава още не си бил способен на безразсъдство. Самолетът ти е завил над топлия вонящ лиман, врязал се е в чернеещото небе, отдолу е пламтял докът, усукан от вакуумните заряди в такава каша, че стоманата и бетонът са се научили да горят.
И ударът, разтресъл бойния самолет, се е оказал гибелен не само за него. Носейки се във въздуха над изплашения град, изгаряйки парашута, опитвайки се да избягаш — ти си губел, губел си капка по капка нещо неуловимо. Не, не си загубил вярата си в грубата сила — както би трябвало да стане. Усетил си недостиг на сили в небесата. Повярвал си, че правдата винаги ще бъде в по-силната сила — както се е оказала права ракетата „skysoldier“ пред СУ-67, „fireshadow“…
— Това е много малко, Саша — казах аз. — Половин Галактика е твърде малко, за да се предавам.
Данилов погледна уморено изчислителя.
— Можеш да тържествуваш, Хрумов. Това наистина е твой внук. Не по кръв, но по възпитание.
Много странно усещане е събуждането, когато те будят отвътре…
Извинявай, че нахлувам в съня ти.
Това приличаше на онази размита граница между действителността и съня, в която на човек му се присънват най-странни неща, но всичко му се струва удивително реално. Вече не беше сън — защото помнех бягството от „Гама“, усещах болката в шията, знаех, че в съседното кресло спят прегърнати Данилов и Маша, а между нас „бди“ с крайчеца на съзнанието си влечугоидът. И все пак не беше наяве — някаква сънна мъгла все още обгръщаше разума ми.
Сякаш в пълната тъмнина пред мен беше увиснал блещукащ, говорещ облак.
Куалкуа?
Ник Ример, трябва да получа обяснения.
Корабът. Електронният разум, притиснат в ловко менгеме. Разумът, който не знае, че е разумен…
Слушам те, борд-партньоре.
Ти не си този, за който се представяш.
Все пак се случи!
Обхвана ме даже не ужас, а лепкаво ледено отчаяние. Така пропадаш и губиш способността си да се съпротивляваш, когато получаваш удар от съвсем неочакван източник. Когато няма изход. Рицарят е тръгнал на бой с дракон и не се е получило. По пътя го е срещнал крадец на дребно, който е забил между плочките на ризницата му тесен ръждясал кинжал. И ето че лежиш и се опитваш да вдигнеш тежкия меч, предназначен за избиване на чудовища, кръвта ти изтича, а случайният враг вече рови в багажа ти…
Няма да ти преча.
Какво?
Ти не принадлежиш към нашата цивилизация — все така отегчено и търпеливо повтори корабът. — Всички определящи фактори подхождат, но те са фалшифицирани. Обаче…
Изглежда и машините умеят да се колебаят.
Обаче такава ситуация не е предвидена пряко. Ти… ти не си и съвсем чужд. Ти си приел в себе си Ник Ример. Ти си нещо ново. Непредвидено. Принуден съм да решавам самостоятелно.
Затаил дъх, балансирайки на границата между съня и действителността, аз чаках.
Ти не желаеш лошото на Родината. Ти не си съвсем свой и не си съвсем чужд. Нямам преки инструкции за дадената ситуация. Решавам да не ти преча.
Как ме разкри?
Задавайки въпроса, вече знаех какъв ще е отговорът.
Мислите не лъжат. Пьотър Хрумов, разбираш ли колко от Ник Ример има в теб?
Не. Не знам.
Достатъчно много, за да мога да те смятам за човек. Ти умееш да мислиш като нас. Ти споделяш нашата логика — макар и да я отнасяш само към своя свят. Значи си наш.