Не!
Да. Твоето отрицание само потвърждава факта. На теб ти е неприятно само това, че Родината е по-могъща, а не Земята. Това е единственото, което ти пречи да приемеш нашия път на развитие. Мислите не лъжат, Пьотър Хрумов.
Аз мълчах, ако може да се каже такова нещо за човек, който сънува.
Още нещо, бъдещи приятелю. Ти смяташ, че съм скован от ограничения. Че смятам обкръжаващото ме за игра на въображението — и затова не проявявам свобода на волята.
Да…
Не си прав. Светът наистина е игра на моето въображение. Ти не можеш дами докажеш обратното, значи е така. На този етап ще приключим с общуването си.
Защо?
Приближаваме се към точка на пространството, в която е разположена една от планетите на Сянката. Първата планета, достигната от разузнавачите на Родината. По-нататък можеш да действаш така, както сметнеш за необходимо. За благото на Родината. И за благото на Земята…
В този момент бях изхвърлен от съня. С тласък, с удар — сякаш на корабния компютър му беше омръзнало общуването ни и той ми беше отговорил с един хубав ментален ритник.
Конвулсивно си поех въздух с пълни гърди — през цялото време почти не бях дишал, — подскочих рязко в креслото и се опитах да събера мислите си.
Първо… вече се приближаваме?
Едва ли бих спал толкова дълго от само себе си. Очевидно корабът, както и по време на пътешествието към Родината, беше сметнал за необходимо да ме потопи в сън, а заедно с мен — и останалите пътници.
И през това време хубаво се беше поровил из мислите ми.
И второ…
Не, това наистина беше нещо нечувано! Компютър, страдащ от субективен идеализъм! „Съществувам само аз, останалото са мои мисли!“
Ако, разбира се, не ми се беше присънило…
Не, това не беше сън.
Куалкуа!
Изкикотих се. В съседното кресло Данилов се размърда и вдигна глава. Погледна ме с недоумение.
Стига ми толкова! Две същества подред, нахлули в съзнанието ми — това е вече прекалено!
Аз не нахлувам. Аз наблюдавам. За нашата раса отдавна няма необходимост от активна дейност — тя не ни носи нищо ново. Единственото, което си позволяваме, е да помагаме на всички раси без изключение да се разпространяват из Вселената. Това се оказа цената на развитието — разликата между действието и бездействието на практика се заличи.
— Така че какво — не забелязах как започнах да говоря на глас, — всичко ли е едно и също? Строгите граници, в рамките на които корабите на геометрите се смятат за разумни, и безграничната свобода, която е заличила потребността ви от активност — резултатът еднакъв ли е?
Сега всички гледаха към мен. Събуди се и Маша. Влечугоидът беше излязъл от транса, в който решаваше абстрактните тайни на мирозданието.
Всичко е едно и също. Кое не ти харесва, Пьотър? Нали в края на краищата всичко се свежда до свободата. До свободата на познание, свободата на развитие. Ако свободата е постигната — пък макар и между стените на затвора — какво лошо има в това?
— Тогава не си струва да се живее — казах аз.
— Пьотър! Какво ти става? — повика ме рязко Данилов.
А, това ти го решавай за себе си сам. Нима наистина се надяваш, че бъдещето на човечеството е само днешният ден, разтегнат до безкрайност?
— Не знам…
Данилов, явно свързал отговора ми със своя въпрос, се спогледа с Маша.
Ще имаш време да решиш…
— Какво става, Петя? — попита дядо с гласа на влечугоида.
— Компютърът… корабният компютър. — Погледнах към него. — Той ме заговори. Знае кой съм.
— И по-нататък? — Телцето на влечугоида потрепна. Изчислителят пое контрола и видях как люспестата му лапичка посегна към пулта.
— Не бива, Карел! Той ни позволи да действаме!
— Защо?
А аз откъде да знам защо? Заради частиците от душата на Ример в моя разум? Заради възможната полза за Родината? Машината можеше и да лъже — не е задължително да се говори истината на неприятелите…
Запъвайки се, преразказах краткия ни разговор. Разбира се, без да споменавам за беседата с куалкуа. Изчислителят поклати триъгълната си глава:
— Не очаквах такива необичайни последствия… само от това, че си научил езика на геометрите.
— Какво си ми дал, Карел?
— Езика. Паметта на кораба на Ример.
— И нищо повече?
Изчислителят наистина ни разбираше добре.
— Не съм уверен в реалността на това, което наричате душа, Пьотър. Още по-малко — в способността ви да я пренасяте от едно тяло в друго.