— Може би не си струва да се обсъжда повече? — намеси се неочаквано Маша. — На мен ми изглежда важен само резултатът… че няма да ни откарат под конвой в онзи твой… санаториум „Свеж вятър“. Вероятно ще загинем по по-необичаен начин.
Докоснах терминала. Корабът спазваше правилата на играта и не влизаше в контакт по друг начин; единственото изключение не се брои.
Борд-партньоре, кога излизаме в обикновеното пространство?
Намираме се в обикновеното пространство от три минути и половина.
Далеч ли е планетата на Сянката?
Влизаме в орбита.
Да, отсъствието на претоварване си имаше и своите минуси.
Това опасно ли е?
Не.
Няма ли да ни атакуват?
Планетите на Сянката не се охраняват.
Нищо не разбирах! Ако геометрите толкова се бояха от Сянката… представях си каквото и да е, само не и мирна цивилизация.
— Пристигнахме — казах тихо аз.
— В ядрото? — Данилов поклати глава, сякаш предварително отхвърляйки отговора.
— Да.
Струваше ми се, че го разбирам. Така, както би могъл да разбере само пилот.
В работата ни винаги е имало твърде много изкуство. От крехките биплани, от първите реактивни изтребители до „Съюз“ и „Буран“, пилотите е трябвало да вършат неща, на които не са способни никакви механизми. Не само риск, не само интуиция, не само майсторство — искало се е още и сработване с машината. Да я почувстваш така, както чувстваш собственото си тяло. Да се грижиш за нея, а ако се наложи, и да не я щадиш — както и самия себе си.
В корабите на геометрите всъщност имаше само един пилот — самият кораб. Аз можех да давам команди чрез терминал, да набелязвам пътя, да изисквам и да решавам.
Но не и да пилотирам.
Този наш полет беше равносилен на погребване на професията ни. Щеше ли да може Данилов отново да седне на пулта на „Влъхва“, като си спомня колко лесно ни е пренесъл разузнавателният кораб на геометрите през половината Галактика?
А аз щях ли да мога?
Борд-партньоре, осигури обзор.
Пълна видимост ли?
Да.
Не разбрах веднага какво има предвид корабът. При първия ми полет, а и при бягството от Родината, изображението се появяваше върху два малки екрана. Но в случая, когато виждах пространството с всички датчици на кораба, усещането беше тежко, прекалено непривично.
Оказа се, че има и още един вариант.
Целият купол на кабината започна да тъмнее. Вместо равномерна мека светлина пламнаха хиляди искри — тънещи в мрака искри. Милиарди искри. Не чернотата на космоса с огънчетата на звездите, а монолитно разноцветно сияние с петънца от тъмнина. Цялата горна част на кораба се бе превърнала в екран.
— Господи…
Май това беше Маша. Или Данилов. Или Карел. Слухът отказваше да ми служи, не разпознавах гласовете, не усещах интонациите.
Защото над мен сияеше небето.
Небето на геометрите.
Най-накрая то беше над нас.
Небе или остров от светлина?
И в този момент ми се стори, че съм разбрал напълно геометрите.
От край до край — море от огън. Трудно е да се различат отделните звезди. Мравуняк, звезден мравуняк — ето какво беше небето, в което гледаха те. Бели, червени, оранжеви, сини огънчета. Безкрайно поле, щедър звезден посев.
„Човекът е като звезда“ — винаги са казвали на Земята. Всички, които не ги е мързяло — от философите до поетите. И смисълът на тези думи винаги е бил един и същ.
Далече, далече един от друг… ние сме изгубени във вечна нощ… запилени в огромната пустота…
Човекът е като звезда ли?
Ето ги тях, звездите им. Затъмняващи се взаимно. Разстлани като килим. Вкопчени една в друга.
— Знаех си… — Влечугоидът се изправи, застана на задните си лапи, посегна към искрящия мрак. Фигурите ни бяха облети от разноцветния звезден блясък. Люспите на изчислителя сякаш станаха огледални — в тях припламваха отраженията на чуждите светове. — Длъжен бях да видя това…
Значи говореше дядо.
А какво правеше Карел? Мълчеше, събирайки информация?
— Тази гадост наистина долетя… — изрече със спокоен глас Данилов. — Петя, ти си глупак… но за това… за това — благодаря.
Небето се въртеше, преобръщаше се — сякаш корабът държеше да ни демонстрира цялото великолепие на ядрото. Показа се пламтяща мъглявина — бог знае каква, все още нито един човек не беше гледал света от центъра на Галактиката.
Интересно, какво ли би се случило с навигационната система на совалката, ако тя се беше озовала тук? Би ли успяла да улови звезди-ориентири? Едва ли…