— Само че тук ще ни се наложи да рискуваме. Нямаме друг избор.
Помълчах, преди да добавя:
— Няма особена необходимост всички да кацат. Мога да изляза на планетата сам. Ако не се върна след някакъв уговорен срок, вие ще имате избор…
— Не най-приятният избор — поклати глава Данилов. — Без теб корабът няма да ни се подчинява. И единственото място, където ще можем да отидем, е светът на геометрите. Така че… недей. Ще излезем заедно. Това вече не е само твое приключение.
— Добре.
Колкото и да е странно, беше ми приятно, че няма да остана сам. Дори и да се опасявах от удар в гърба, поне нямаше да съм сам…
Сякаш някога щях да успея да остана наистина сам!
— Можеш ли да добавиш нещо, Карел?
— За цивилизацията на Сянката? — изсумтя влечугоидът. — Не. Имам същите… зрънца информация, с които разполагаш и ти. Дори не предполагах по-рано, че именно Сянката е била причината за бягството на геометрите от ядрото.
— Тук са изчезвали техни кораби.
— Изчезвали са, но не са загивали в битки. И не винаги са изчезвали. Не знам с какво тази раса е наплашила геометрите. Може би с потенциала си? Да се поддържа устойчив и комфортен климат на планета, която няма собствена звезда — това е процес, който се нуждае от много, много енергия.
След кратка пауза изчислителят добави:
— Още повече, ако се полагат такива усилия без никакви видими причини… Корабът забелязва ли на повърхността признаци на цивилизация?
Повторих въпроса мислено. Корабът сякаш се замисли за известно време.
Познатите ми признаци за цивилизация отсъстват.
А какви точно са тези признаци? — попитах аз, почувствал известна неувереност в отговора му.
Всякакви структури с подреденост, превишаваща прага на Хис; енергетичен изход с критерии стабилност-мощност, различни от коридора Хел-Атор.
Очаквах още някакви признаци. Но нямаше такива. Геометрите не изпитваха към числото „три“ онзи трепет, над който се беше надсмял изчислителят.
Впрочем имаше ли изобщо нещо на света, което не попадаше в тази двойка странни критерии? Подредена структура? Такива са и зданията, и радиосигналите, и космическите кораби, и просеките в гората. Дори бунищата имат структура, значително по-сложна и правилна от всеки природен обект. Изригването на вулкан или някой тайфун може и да превъзхождат по своята мощност ядрен взрив или пожар в нефтен кладенец. Но тук, вероятно, сработват критериите за стабилност, заложени в непознатия за мен „коридор на Хел-Атор“.
Браво на геометрите. И все пак в логиката им трябваше да има грешка. Непременно трябваше да има — щом са избягали от неохраняваните, спокойни планети на Сянката в такава паника, че са забравили и за приятелството, и за своя дълг пред морално остарелите раси.
Докоснах терминала.
Борд-партньоре, има ли на повърхността на тази планета някакви структури, нехарактерни за други планети?
Има. Давам визуален маркер.
На купола-екран лумнаха жълти огънчета. Много нагъсто — дразнеха очите не по-малко, отколкото звездното небе. Само неправилните форми на петната на моретата си оставаха черни.
— Какво е това? — възкликна Данилов. В гласа му имаше тревога — полковникът не знаеше, че вижда не някакви взривове на повърхността, а само отметки върху екрана…
Какво е това?
Области на поглъщане на енергия и хаотични структури с показатели, различни от природните.
Колко различни?
От два до седем порядъка.
— Саша, тук има нещо… — казах тихо аз. — Това е само изображение… корабът показва точки на планетата, където се извършва усилено поглъщане на енергия. При това стотици и хиляди пъти по-силно, отколкото е възможно в природата…
Изображението се увеличи — изглежда, подчинявайки се на полуосъзнатото ми желание. Маша извика — очевидно й се стори, че корабът пада стремително.
— Това е само увеличение — успокоих я аз.
Доколкото разбирах, огънчетата върху тъмния диск бяха разхвърляни абсолютно хаотично. Нищо чудно, че стандартните определения за цивилизация не вършеха работа. Геометрите бяха попаднали в любимия си капан — капана на реда и стабилността.
Бързо преразказах беседата си с кораба.
И в този момент дядо се намеси в разговора. Изобщо не знаех как се разбират с изчислителя за това кой ще говори, но напорът му беше такъв, сякаш са махнали парцала от отдавна запушената му уста.
— Глупости, Петя! Глупости!