— За какво говориш, дядо? — попитах аз, без да откъсвам поглед от огънчетата.
— Това, което си си помислил, са глупости! Безсмислици! И не ми казвай, че още не си си съставил мнение!
— Област на хаос… — изрече Данилов с неочакван патос. Но в гласа му имаше прекалено много ирония.
— Ето! — откликна тържествуващо дядо. — Прекалено натрапчива мисъл. За жълт вестник! За развлекателно четиво! Планета, на която са си пробили път силите на ентропията и хаоса, обгръщащи Вселената?
— Изобщо не съм мислел това… — озъбих се аз. — Сериозно, не съм го мислел…
— Не си го и помисляй. Точно това са признаци за цивилизация. Друг въпрос е какво означават. Ако тази планета обикаляше около някоя звезда по орбитата… е, да речем, на Меркурий, тогава би се появила версия.
— Изсмукване на излишната енергия?
— Да. В дадения случай също има версия… Цялата планета е тестов полигон за нещо страшно мощно. В периода на тестването дадените структури прибират отделящата се енергия. Между другото, веднага става ясно защо на Сянката й е била необходима планета, отдалечена от звездите.
— Аз не бих искала да кацам на такъв полигон — каза мрачно Маша.
— На повърхността на планетата има ли признаци за разрушения? Разтопени скали, зони на радиация?
— Не — отговорих аз, като преди това за всеки случай се допитах до кораба.
— Тогава това е планета, на която тъкмо се провежда подготовка за грандиозни тествания! — заяви твърдо дядо.
— Сигурен ли си? — попитах тихо аз.
— Съвсем не. Но това е версията, от която си струва да изхождаме. Тя ще ни накара да сме крайно предпазливи.
— Значи ти си за кацане?
— Разбира се. Но ви призовавам само към едно — не бива да приемате тези артефакти като признаци за нещо абсолютно чуждо и екзотично. Това е най-голямата грешка, която можем да допуснем!
— Андрей Валентинович, нямам намерение да споря. — В гласа на Данилов имаше жив интерес. — Но нима си струва съзнателно да се опростява всичко? Да се подхожда към проявите на чуждия разум само от човешка гледна точка, като се оперира само с нашите критерии?
— Струва си. Защото, така или иначе, ние не бихме разбрали чуждите критерии — отговори заядливо дядо. — И, знаеш ли, Саша, досега моят примитивен човешки подход още не ме е подвеждал.
— Добре! — казах аз, прекъсвайки спора. — Дядо е за кацане. Изчислителю?
— Да! — изстреля дядо. След миг гласът на влечугоида се измени и изчислителят потвърди: — За кацане.
— Саша?
— То сега… — изхъмка полковникът. — При всички случаи ние сме в малцинство. За, ако се нуждаеш от формално потвърждение.
— Маша?
— Против — отвърна сухо девойката.
— Защо?
— Просто за да няма единодушно решение.
„Похищението“ явно й се беше отразило ползотворно. Във всеки случай иронията от нейните уста беше неочаквано явление. Кимнах и обявих със сериозен тон:
— Е, а аз, разбира се, съм за кацането.
— Политаме ли, смъртници? — обобщи Данилов. — Според мен разстоянието между тези обекти е петдесет, най-много сто километра…
Кимнах, доверявайки се на окомера на полковника. Честно казано, не бих отказал да му предоставя ръководството, ако беше останала поне сянка от предишните ни отношения. И Данилов почувства това.
— Петя, командваш ти, но аз бих посъветвал да кацнем на десет-двайсет километра от една от аномалиите. И е желателно да бъде в област с комфортна температура. Вероятно ще е по-разумно да се върви пеша.
— Добре.
Борд-партньоре, спускаме се. Изисквания към точката на кацане…
Глава 7
Ако преоборудваната от инженерите на аларите „Влъхва“ се струваше на Данилов немислим, недостижим пробив в технологията, то какво да се каже за кораба на геометрите?
Освен плазмения вихър зад обшивката, не се забелязваше нито един от обичайните атрибути за кацането. Нито претоварване, нито вибрации на корпуса, нито дори звуците, неминуемо проникващи в кабината на совалката.
Проблем със запаса от тяга също нямаше, снижавахме се по толкова енергоемка траектория, че всеки специалист по балистика би получил удар.
— Дори силните раси не са склонни да си правят подобни експерименти — изрече Данилов, когато корабът намали скоростта си. — Това е не просто енергоемко, но и опасно. Натоварването върху конструкцията…
Техническото съвършенство на геометрите продължаваше да го потиска. Някога са измервали прогреса на обществото с научни достижения, производителност на труда, спортни успехи на отделни личности. Данилов, очевидно, си оставаше в плен на подобни схеми.
За разлика от мен.
Не, аз не знаех с какво на практика една цивилизация превъзхожда друга. С по-далечни пътешествия? С по-издръжливи сплави? Достъп до неизчерпаеми източници на енергия? Тогава геометрите наистина бяха върхът на съвършенството. Впрочем, ако се вземеше под внимание онази тънка материя, която е прието да се смята за човешко щастие, то и тук ситуацията беше нееднозначна.